Гор Видал - Юлиан

— Но на теб не ти харесва, нали?

— На теб ще ти хареса.

В този миг от калдариума излязоха двама младежи и се приближиха към нас. Единият бе висок и добре сложен, със сериозен вид. Другият бе слаб и нисък, с присвити усмихнати устни и пъргави черни очи. Сърцето ми се сви — бяха ме познали. Нисичкият се представи:

— Григорий от Назианзус, благородни Юлиане. Приятелят ми се казва Василий. И двамата сме от Кападокия. Видяхме те в деня, в който божественият август дойде в Мацелум. Бяхме сред тълпата.

— Учите ли тук?

— Не. На път сме за Константинопол, ще учим при Никокъл. Но Василий искаше да спрем тук, за да чуем лекциите на нечестивия Либаний.

— Либаний не е християнин, но е най-добрият учител по реторика в Никомедия — възрази Василий меко.

— Василий не е като нас, благородни Юлиане — рече Григорий. — Проявява прекалена търпимост.

Мен ми беше по-приятен Василий, отколкото Григорий може би поради самонадеяното му „ние“. Григорий е бил винаги много раболепен. Но по-късно той ми хареса и днес тримата сме приятели въпреки верските различия. Те бяха забавна компания и аз с удоволствие си спомням деня, когато се срещнахме — тогава бях ученик измежду учениците и нямах настойник, който да подслушва разговора ни. Когато дойде време да напуснем баните, обещах на Орибазий, че ще намеря начин да го посетя в Пергам. Междувременно Григорий и Василий се съгласиха да дойдат на вечеря. Те бяха този тип хора, които Ецеболий би одобрил: благочестиви галилеяни, които не се интересуват от политика. Но инстинктивно чувствувах, че Орибазий ще разтревожи Ецеболий. Прекарал бе известно време в двора, движил се бе във висши среди, богат и светски човек — с една дума, най-неподходяща компания за един изолиран от света член на императорското семейство. Засега реших да пазя връзката си с Орибазий в тайна, нещо, което се оказа много разумна постъпка от моя страна.

През януари 350 г. Ецеболий и аз получихме разрешение да заминем за Пергам. Изминахме триста мили в страшен студ. Докато яздехме, аз гледах как в ледения въздух дъхът ни образува облачета и си мислех, че сигурно един поход в Германия или Скития би бил подобен на това пътуване — пустош, докъдето ти стига окото, замръзнали пътища, мрачно небе дори по пладне и само оръжията на войниците зад мен подрънкват сред тишината. Започнах да мечтая за походи — това бе странно, защото по онова време рядко мислех за нещо друго освен за философия и религия. Предполагам, че съм роден за войник и само обстоятелствата ме направиха философ.

В Пергам Ецеболий настоя да се настаним в двореца на гръцките царе, който бе оставен на мое разположение. Но когато префектът на града, който ни посрещна най-почтително на градските врати, намекна, че ще трябва да платим за поддържането на двореца, Ецеболий се съгласи да бъдем гости на Орибазий, който също бе дошъл да ни посрещне на градските врати, преструваше се, че не ме познава, но като бивш придворен лекар изрази веднага готовността си да настани братовчеда на императора в своя дом. По това време Орибазий беше далеч по-богат от мен и често, когато бях затруднен, ми даваше пари назаем. Бяхме като братя.

Орибазий изпитваше голямо удоволствие да ме развежда из града. Той знаеше, че се интересувам от храмове (въпреки че още не се бях осъзнал като елинист). Няколко дни обикаляхме запуснатите храмове на акропола и отвъд реката Селинос, която разделя града. Още тогава ме порази тъжният вид на запустелите някога свети места, където се виждаха само паяци и скорпиони. Единствено се поддържаше храмът на Асклепий, и то защото асклепионът е център на интелектуалния живот на града. Той представлява обширно заградено пространство с градини и аркади, където са разположени театърът, библиотеката, гимнастическата школа и естествено самият храм на бога. Повечето от сградите са отпреди два века, когато архитектурата е била в разцвета си.

Различните дворове са винаги изпълнени с младежи. Реторите седят под аркадите и разговарят всеки със своите ученици. За съжаление, когато дойдохме до мястото, където обикновено седял Едезий, ни казаха, че бил болен.

— Та той вече минава седемдесетте — обърна се към нас един раздърпан младеж, облечен като неоциник. — Защо не отидете на лекциите на Прусий. Той е човекът на бъдещето. Наистина отличен ретор. Ще ви заведа при него.

Но Орибазий не се поддаде на уловката на младежа. Поклонникът на Прусий ни изруга приятелски и ни остави на мира. Тръгнахме обратно към агората.