Гор Видал - Юлиан

— Какъв облак? — Думите му ме заинтригуваха. Навсякъде учените се нападат взаимно и отдавна съм разбрал, че никога не трябва да вярваш това, което те говорят един за друг.

— Имаше любовна история с едно момиче, дъщеря на сенатор. Той трябваше да я занимава по класическа литература. Тя обаче забременя от него. Семейството се оплака и императорът, за да запази името на момичето и семейството (би се сетил кои са, ако ти кажа, но не бива), заповяда на Либаний да напусне столицата.

— Къде е Либаний сега?

— В Никомедия. И там, както обикновено, създава неприятности. У него има някаква страст да се самоизтъква.

Колкото повече Никокъл ругаеше Либаний, толкова повече растеше интересът ми към него. И реших, че трябва да го срещна. Но как? Либаний не можеше да дойде в Константинопол и аз не можех да отида в Никомедия. За щастие имах съюзник.

Колкото мразех Никокъл, толкова обичах арменеца Евтерий. Той ме учеше на дворцовия церемониал три пъти седмично. Бе сериозен човек, с вродено достойнство; никак не приличаше на евнух — имаше брада и гласът му беше мъжки. Скопили го, когато бил двадесетгодишен, така че знаеше какво е да бъдеш истински мъж. Веднъж ми разправи със страховити подробности как едва не умрял по време на операцията поради загуба на кръв — „защото колкото си по-възрастен, толкова е по-опасна операцията. Но след това животът ми бе много интересен. Има какво да получи човек от живота, когато не си пилее времето да гони полови удоволствия“. И макар това да беше вярно за Евтерий, то не е вярно за всички евнуси, особено за дворцовите. Въпреки безсилието си евнусите имат известни полови прояви, както веднъж ме убеди една сцена, която ще опиша на съответното място.

Когато казах на Евтерий, че желая да отида в Никомедия, той се съгласи да води сложните преговори с канцеларията на императора. Ежедневно се разменяха писма между дома ми и двореца. Често Евтерий се намираше в смешното положение първо да съчини молбата ми и след това сложния отказ. „Това е полезно упражнение за мен“ — казваше той отегчено, докато месеците бавно се нижеха един след друг.

През 349 г., скоро след Нова година, Евсебий ми разреши да отида в Никомедия при условие, че няма да посещавам лекциите на Либаний. По този повод Никокъл каза: „Както предпазваме младежите от зараза, така трябва да ги предпазваме и от опасни мисли, пък дори и от слаба реторика. Като стилист Либаний има склонност към лек, шеговит език, който ще намериш ужасно скучен. Като философ той е опасно свързан със заблудите на миналото.“

За да бъдат сигурни, че няма да ги измамя, наредиха на Ецеболий да ме придружи.

Двамата пристигнахме в Никомедия през февруари 349 година. Тази зима прекарах много приятно: посещавах лекции, слушах споровете на ловки софисти, срещах се с мои връстници; впрочем последното невинаги беше лесно, защото присъствието ми ги плашеше, а аз не знаех как да се държа с тях.

В града се говореше много за Либаний. Аз обаче го видях само веднъж. Заобиколен беше от тълпа ученици под една от колонадите, близо до школата на Траян. Либаний бе мургав, красив мъж. Ецеболий ми го посочи, като каза мрачно:

— Кой друг би подражавал на Сократ във всичко освен в мъдростта му?

— Толкова ли е лош?

— Вечно предизвиква скандали. Не стига това, ами е и слаб в реториката. Дори не се е научил да говори правилно. Просто дрънка.

— Но пише превъзходно.

— Отде знаеш? — Ецеболий ме погледна остро.

— Аз… Чух от другите. Те много говорят за него.

До ден-днешен Ецеболий не знае, че плащах, за да записват лекциите на Либаний с бързопис. Въпреки че бяха предупредили Либаний да не се среща с мен, той тайно ми изпрати един препис от лекциите, за което му платих щедро.

— Либаний може само да развращава — рече Ецеболий, — стилът му далеч не може да се вземе за образец. При това презира нашата вяра. Той е нечестив.

Приск:Типично за Ецеболий, нали? Разбира се, когато Юлиан стана император, Ецеболий прегърна елинизма. А когато Валентиниан и Валент станаха императори, той се просна на стъпалата на църквата „Светите апостоли“, като викаше: „Тъпчете ме! Аз съм като солта, която е загубила вкуса си!“ Често съм се питал дали някой наистина е стъпил върху него. На драго сърце бих го сторил. Промени си вярата пет пъти в течение на тридесет години и почина на преклонна възраст, почитан от всички. Ако животът му съдържа поука, просто не мога да я проумея.

Спомням си онази история за теб и сенаторската дъщеря. Вярна ли беше? Подозирах, че обичаш жените, по онова време, разбира се.