Гор Видал - Юлиан

Когато Мардоний и аз останахме сами, казах весело:

— Сигурно не ти е минавало и през ум, че ще ме видиш жив още веднъж.

Това бяха най-неподходящите думи, които можех да кажа. Горкият Мардоний побледня като платно:

— Не тук — прошепна той. — В двореца всичко се подслушва. Ела!

Заговорихме за незначителни неща и той ме поведе по мраморните коридори към главния вход на двореца. Когато минахме през външните врати и стражите ни поздравиха, за миг усетих възбуда, която отсъствуваше у този Юлиан, когото Евсебий току-що бе видял.

Слугите ми ме чакаха под аркадата от другата страна на площада. Дадох им знак да останат там, където бяха. Мардоний беше кратък.

— Няма да мога да те видя втори път. Помолих Евсебий да те занимавам с дворцовия церемониал, но той не се съгласи. Даде да се разбере, че не трябва да те виждам.

— Какъв е онзи, за когото той ми говореше, арменецът?

— Евтерий не е лош човек. Ще ти се хареса. Не вярвам да го изпращат, за да те подведе и злепостави. Естествено той редовно ще докладва за тебе. Винаги трябва да внимаваш какво говориш. Никога не критикувай императора.

— Това вече зная, Мардоний. — Не можех да не се усмихна. Говореше по същия начин както преди. — Все пак останах жив до днес.

— Но това е Константинопол, не Мацелум. Това е константинополският дворец. Място, което… което… никой не може да опише!

— Дори Омир? — закачих го аз.

Бледа усмивка се появи на лицето му.

— Омир никога не е срещал такава злост и поквара.

— Какво ще правят с мене?

— Императорът не е решил още.

— Евсебий ли ще вземе решението?

— Възможно е. Поддържай добри отношения с него. Показвай се безвреден.

— Не е толкова трудно.

— Чакай! — Изведнъж Мардоний стана пак същият. — Случайно четох едно от съчиненията ти — „Александър Велики в Египет“. Прекалено многословие… Също неверен цитат. От „Одисеята“, 16: 187. „Не Бог съм аз. Защо на безсмъртните ме оприличаваш?“ Употребил си глагол със значение „поставям измежду“ вместо „оприличавам“.

Стана ми срамно, когато Мардоний ми посочи грешката. Смирено се извиних. Бях изненадан, че всяко мое ученическо упражнение се пазеше в канцеларията на двореца.

— По такива неща ще решат какво да правят с тебе: да те издигнат или да те премахнат. — Мардоний се намръщи. От слънцето стотиците бръчки по лицето му внезапно заприличаха на гъста паяжина. — Внимавай. Никому не се доверявай. — И той бързо влезе в двореца.

Останах до края на годината в Константинопол. Имах достатъчен доход, наследен от баба ми, която почина онова лято. Позволиха ми да я видя преди смъртта й, но тя не ме позна. Говореше несвързано и трепереше — беше се парализирала; понякога се разтреперваше толкова силно, че трябваше да я привързват към леглото. Когато си тръгнах, тя ме целуна, като мърмореше: „Сладкият ми, милият ми.“

По нареждане на Евсебий ми бе забранено да дружа и дори да се срещам с младежи на моята възраст; единствените хора, с които общувах, бяха учителите ми: Ецеболий, Никокъл и арменецът евнух Евтерий. Ецеболий е очарователен човек, но Никокъл ненавиждах. Той беше ниско, дребничко човече. Мнозина го смятаха за най-големия граматик на нашето време, но за мене той си остана враг. И той не ме харесваше. Спомням си един разговор с него, който сега ми изглежда особено забавен:

— Благородният Юлиан е в най-впечатлителната възраст. Трябва да внимава кого слуша. Днес светът е пълен с лъжливи учители. Във вярата — Атанасий, който е начело на най-опасната разколническа секта. Във философията има най-различни шарлатани, като например Либаний.

Тогава за пръв път чух името на човека, който щеше да има толкова голямо значение за мен като мислител и учител. Без да проявявам голям интерес, попитах кой е Либаний.

— Един антиохиец. Знаем какви са антиохийците. Учил в Атина. След това дойде тук да преподава. Това бе преди около дванадесетина години. Беше млад, непочтителен към колегите си, към нас, които, ако не бяхме по-мъдри, поне имахме повече опит от него. — Никокъл издаде звук, подобен на жуженето на насекомо през летен ден. Смях ли бе това? — Беше непочтителен и към вярата ни. Всички големи ретори тук са християни. Той не беше. Подобно на мнозина, които отиват да учат в Атина (и ще си позволя да кажа, че не одобрявам желанието ти да учиш там), Либаний предпочиташе празната философия на прадедите ни. Той сам се назова елинист и предпочиташе Платон пред Евангелието, Омир пред Стария завет. През четирите години, които прекара тук, той успя да внесе раздори и смут в академичния свят. Винаги предизвикваше неприятности. Толкова коварен човек. Да, той дори приготви доклад до императора върху преподаването на гръцки, като предлагаше промени в нашата програма! Радвам се, че ни напусна преди осем години, обвит в облак като Зевс.