Гор Видал - Юлиан

Либаний:Не ще зарадвам Приск с отговор. Ще потуля и Юлиановата бележка за тази забравена история. Защо да се ровим безполезно в миналото? Знаех, че някаква клюка, горе-долу подобна на тази история, се разпространяваше за мен, но за пръв път я срещам с цялата й злоба. До какво не прибягват завистливите софисти, за да хвърлят петно върху едно добро име! Нямаше никаква дъщеря на сенатор или поне нямаше такава случка, каквато се описва. Цялата история е глупава измислица. Преди всичко, ако императорът ме беше отстранил поради това, защо от двореца ме извикаха да се върна в Константинопол през 353 г.? Върнах се в столицата и останах там няколко години, преди да се установя в Антиохия.

Много повече ме дразни забележката на Ецеболий за моята „шеговитост“. И тъкмо той да каже това! Винаги съм се стремял към сериозен стил — според някои дори прекалено сериозен, — само тук-там освежен с хумор. Освен това, ако съм толкова лош стилист, както казва той, защо съм най-подражаваният от живите писатели? Тогава дори един член от императорското семейство плати да записват лекциите ми. Между другото Юлиан твърди, че ми е платил за лекциите, но това не е вярно. Всъщност той плати на един от моите ученици, който имаше записки от всичките ми лекции. Той нае и бързописец да записва разговорите ми. Лично аз никога не съм взел нито пара от него. Колко се изопачава истината понякога.

Като мисля сега за онези дни, вижда ми се като да съм вървял право към съдбата си: срещал съм един след друг хора, всеки от които като че ли е бил избран нарочно да бъде мой учител. За момента обаче аз изпитвах единствено приятното чувство на свобода, нищо повече. Така или иначе съдбата ми постепенно се определяше и всеки мъдър човек, когото срещах, беше само нова брънка във веригата, която води до крайното откровение, така хубаво описано от Плотин като „бягство на самотния към Самотния“.

В Никомедия изковах ново важно звено. Както повечето университетски градове Никомедия има една баня, където се събират студентите. Обикновено студентската баня е най-евтината, макар че има и изключения, тъй като студентите имат странни вкусове и когато решат, че тази или онази баня или кръчма, или колонада са мястото, където искат да се срещат, изобщо не мислят за цената или удобствата.

Много ми се искаше да отида в баните сам и да се смеся с учениците — мои връстници, — но Ецеболий винаги ме придружаваше. „Нареждане на Евсебий“ — казваше той, когато влизахме в баните и двамата стражи ни следваха по петите, сякаш бяхме крадци на пазара. Дори в калудариума потящите се стражи стояха от двете ми страни и Ецеболий следеше някой да не ме заговори, без да се обърне първо към него. Затова и студентите, които исках да срещна, ме отбягваха.

Една заран Ецеболий се събуди с треска.

— Ще трябва да лежа и само страданието ще ми бъде другар — рече той, като тракаше със зъби.

Изразих съжалението си и след това, безкрайно щастлив, се запътих към баните. Стражите ми обещаха, че като влезем вътре, няма да ме следят отблизо; и те разбираха колко много искам да остана неизвестен. Тогава това още беше възможно, тъй като никой не ме познаваше в Никомедия: никога не отивах на агората и когато посещавах някоя лекция, винаги влизах последен и сядах на края.

Студентите посещаваха баните сутрин, когато е най-евтино. Малко преди пладне се наредих на опашката и последвах тълпата в съблекалнята. Стражите ми, които се преструваха на войници, пуснати в отпуска, стояха на единия край на залата, докато аз се събличах на другия. Доколкото можах да разбера, никой не ме позна. Тъй като денят беше топъл, излязох на палестрата. Тук се упражняваха и състезаваха онези, които имаха склонност към атлетика. Минах покрай неизбежната група старци, които седят на сянка и зяпат, и се насочих към една оживена група, седнала на слънце на една пейка. Никой не ми обърна внимание, когато седнах до тях.

— И ти взе парите?

— Взех ги. Всички ги взехме, около стотина души бяхме.

— И какво стана после?

— Въобще не стъпихме на лекциите му.

— Ядоса ли се?

— Естествено.

— Но се вбеси още повече, когато…

— … когато всички се върнахме при Либаний!

Смееха се на една забавна история, която по онова време се разправяше навсякъде. Около една година след пристигането си в Никомедия Либаний бързо станал най-известният ретор в града. Естествено това вбесило съперниците му софисти и един от тях се опитал да подкупи Либаниевите ученици. Но те взели парите и продължили да посещават лекциите на Либаний. Шегата била чудесна, обаче разяреният ретор се обърнал към свой приятел в съда, който наредил да арестуват Либаний по някакво лъжливо обвинение. За щастие той скоро бил освободен.