Гор Видал - Юлиан

Либаний:Оттогава се породи интересът ми към изменения в наказателните закони. В течение на годините писах доста по този въпрос и имам известни доказателства, че съм започнал да пробуждам съвестта на Изтока. Поне управниците ни сега имат представа за ужасните условия, при които се държат затворниците. Не знаех какво представляват нашите затвори, докато не затвориха самия мен. Но да се направят промени е трудно. Въпреки всички доказателства за противното не смятам, че хората са жестоки по природа; обаче те се страхуват от каквито и да било промени. Но ето че се отклонявам от предмета.

Дали това не се дължи на възрастта?

Вчера имах извънредно интересен разговор на тази тема с един стар приятел и колега. Запитах го защо днес, когато говоря пред сената в Антиохия, сенаторите кашлят и разговарят помежду си. Зная, че не съм голям оратор, но в края на краищата това, което имам да кажа, и начинът, по който го казвам — това не е нескромност от моя страна, — очевидно представлява интерес за света. Аз съм най-именитият жив автор на гръцка проза. В качеството си на квестор съм представител на града си. Защо тогава хората престават да слушат, когато започна да говоря? И защо, когато сенатът завърши заседанието си и аз се опитвам да заговоря някои сенатори и магистрати под аркадите, те си тръгват посред изречението ми, като се извиняват, че имат среща с някого, макар да е явно, че нямат никаква среща?

— Защото, скъпи приятелю, ти сам пожела да чуеш истината, не забравяй това, станал си скучен.

Бях смаян. Естествено като ретор човек понякога като че ли не разговаря, а по-скоро поучава, но това е слабост на повечето ни общественици.

— И все пак аз мисля, че това, което казвам — започнах аз, — представлява интерес…

— Да, винаги представлява интерес…

— … а не начинът, по който го казвам. Може би се изразявам прекалено точно…

— Прекалено си сериозен.

— Никой не може да бъде прекалено сериозен, когато се касае за важни дела.

— Очевидно антиохийците са на различно мнение.

Разделихме се. Цял ден мислех за това, което моят събрат ми каза. Толкова ли съм остарял? Загубил ли съм способността си да разяснявам и убеждавам? Действително ли съм сериозен? Съблазнява ме мисълта да си напиша сам един панегирик, да обясня сериозния си тон. Трябва да сторя нещо… Но като дращя тези съвсем лични забележки на гърба на Юлиановите мемоари, не давам отговор на този въпрос.

Както си седях на пейката, доволен, че никой не ме позна, и се радвах на слънцето, един мургав човек се доближи, взря се и рече:

— Мацелум?

Най-напред ми стана неприятно, че са ме познали, но се зарадвах, когато разбрах, че младият човек, който ме заговори, е Орибазий. След малко ние вече разговаряхме, като че ли сме се познавали цял живот. Влязохме в баните заедно. Докато взаимно си изтривахме маслото в кръглата зала, Орибазий ми каза, че напускал двореца.

— За да практикуваш частно ли?

— По семейни причини. Баща ми почина. Сега трябва да се върна в Пергам да уредя наследството.

— Как ме позна? Има две години, откак се срещнахме.

— Винаги запомням лица, особено от царски род.

Дадох му знак да говори по-тихо. Тъкмо срещу нас двама младежи надаваха ухо да чуят разговора ни.

— Освен това тази ужасна брада те издава.

— Още не е напълно пораснала — казах аз, като я подръпнах натъжено.

— Всички в Никомедия знаят, че благородният Юлиан иска да си пусне брада като на философ.

— На моите години човек още може да се надява, че ще му порасне брада.

След като се изкъпахме в студения басейн, отидохме в тепидариума, където неколкостотин студенти разговаряха на висок глас, пееха, от време на време се сборичкваха; това много дразнеше прислужниците на банята: те бързо притичваха и нанасяйки с ключовете си удари по главите на младежите, спираха борбата.

Орибазий лесно ме придума да го посетя в Пергам.

— Имам голяма къща в града и никой не живее в нея. Там може да срещнеш и Едезий…

И аз като всички останали се възхищавах от Едезий. Той бе най-известният философ в Пергам, учител на Максим и Приск, също приятел на покойния Ямблих.

— Пергам ще ти хареса. Имаме хиляди софисти, по цял ден спорят. Дори имаме една жена софист.

— Жена ли?

— Да, може би е жена. Носят се слухове, че била богиня. Трябва да я питаш, тъй като тя сама пусна слуха. Така или иначе, тя чете лекции по философия, прави магии, предсказва бъдещето. Ще ти хареса.