Гор Видал - Юлиан

Но Созипатра взе думите му съвсем сериозно.

— Да, Юлиан ще умре във Фригия, славно, в сражение. — Тя се обърна към мен: — Не разбирам намека за брат ти. Ти разбра ли го? — Кимнах, защото не бях в състояние да проговоря; в главата ми се въртяха опасни мисли. — Останалото изглежда достатъчно ясно. Ти ще възстановиш почитта към истинските богове.

— Малко късно е тази вечер за такива начинания. — Най-сетне Ецеболий се бе съвзел. — И дори да беше възможно, Юлиан е християнин. Вярата на императорското семейство е християнска. Така че той съвсем не е човекът, който би могъл да възстанови старата вяра.

— Не си ли? — каза Созипатра, като ме изгледа с големите си тъмни очи.

Поклатих безпомощно глава.

— Не зная. Трябва да чакам знак.

— Може би това беше знакът. Самата Кибела ти проговори.

— И нещо друго се обади — рече Ецеболий.

— Винаги има и нещо друго — рече Созипатра. — Но светлината превъзхожда всички неща. Както писа Макробий: „Слънцето е духът на вселената.“ И този дух присъствува навсякъде, дори и в най-дълбоката бездна на ада.

— Какво ме чака в Ефес? — попитах направо аз.

Созипатра ме изгледа продължително. След това рече:

— Максим е там. Той те очаква. Очаква те още от деня на рождението ти.

Ецеболий се размърда:

— Уверен съм, че на Максим много му се ще да преподава на братовчеда на императора, но за негово неудоволствие Евсебий назначи мене да следя за образованието на Юлиан и аз нямам никакво намерение да оставя моя ученик да изпадне под влиянието на учител, известен като магьосник.

Созипатра отговори с леден глас:

— Ние смятаме, че Максим е нещо повече от „известен магьосник“. Вярно, той знае да призовава боговете и те се явяват пред него, но…

— Наистина ли се явяват? — Аз бях смаян.

— Актьори от театъра — измърмори Орибазий, — майсторски подготвени, игра със светлини…

Созипатра се усмихна:

— Орибазий! Не ти прилича! Какво би казал баща ти?

— Нямам понятие. В последно време ти го срещаш по-често от мене.

Созипатра се направи, че не чу думите му, и се обърна към мене:

— Максим не е измамник. Ако беше такъв, аз щях ма го изоблича още преди години. Разбира се, хората се съмняват в способностите му. Това е съвсем естествено. Никога не трябва да се вярва сляпо в каквото и да е. Но когато говори с боговете…

— Той им говори, но дали действително те му отговарят? Това е по-важно — обади се Ецеболий.

— Отговарят му. Аз самата присъствувах веднъж, когато в Ефес една група неверници проявиха съмнение, точно както ти сега.

— Да не вярва човек в Максим, не означава, че е безбожник… — Ецеболий започваше да се дразни.

Созипатра го прекъсна и продължи:

— Максим ни покани същата нощ в храма на Хеката. Храмът не се използува от години. Това е една най-обикновена сграда с бронзова статуя на богинята и нищо друго, така че той нямаше как да… подготви някакво чудо. — Тя погледна остро Орибазий. — Когато се събрахме всички, Максим се обърна към статуята и рече: „Богиньо, дай знак на тези неверници за твоята сила.“ За миг настана мълчание. След това бронзовият факел, който тя държеше в ръцете си, пламна.

— Нефт — рече Орибазий.

— Трябва да отида в Ефес — рекох аз.

— Но това не беше всичко. Статуята ни се усмихна. Бронзовото лице се усмихна. След това Хеката се изсмя. Никога не бях чувала такъв смях! Като че ли цялото небе ни се подиграваше, докато бягахме навън.

Созипатра се обърна към Ецеболий:

— Той няма друг избор. Животът му започва в Ефес.

На следния ден ми съобщиха, че Едезий щял да ме приеме. Заварих го на легло: брадатата му жена седеше до него. Едезий беше дребен човек. Някога е бил пълен, но сега бе изтощен от старост и болест и кожата му бе сбръчкана и увиснала. Трудно можеше човек да повярва, че този слаб старец някога е бил ученик на Ямблих и че е присъствувал, когато Ямблих чрез заклинания е призовал двама божествени младежи да се появят пред него и те действително излезли от блатото под скалата при Гадара. Но въпреки крехкото си здраве той бе бодър и ни посрещна много любезно.

— Созипатра ми каза, че имаш дарба за философия.

— Ако страстният ми интерес към философията може да се нарече дарба.

— Защо не? Страстта към познанието е дар от боговете. Тя ми съобщи също, че възнамеряваш да отидеш в Ефес.

— Само ако не мога да уча при теб.

— Късно е за това — въздъхна той. — Както виждаш, нямам добро здраве. Созипатра ми дава още четири години. Но аз се съмнявам, че ще живея и толкова. Във всеки случай Максим ще ти хареса повече. Той бе мой ученик, най-добрият ми ученик след Приск от Атина. Вярно е, че Максим предпочита нагледните доказателства на мистериите пред доводите на книгите. Но пътищата към истината са много. И както казва Созипатра, той е избран от съдбата да бъде твой учител. Просто така е предопределено.