Гор Видал - Юлиан

Либаний:Флавия или Констанция Постума, както я наричаме, е изключително чаровна, много прилича на майка си и е близка моя приятелка. Тя се омъжи за император Грациан и сега те живеят в Августа Тревирорум. Така че дъщерята постигна това, което майката не можа — да стане августа, която да царува със съпруга си. Фаустина много се гордее с дъщеря си, макар че, когато я видях миналия месец, тя беше донякъде засегната, защото не е била поканена да посети императрицата на Запада. Очевидно грижовното дете е счело, че едно дълго пътуване ще бъде прекалено уморително за майка му. Пък и както казах на Фаустина — децата искат да имат свой живот и ние трябва да не се дразним от това. Дори й заех единствения си екземпляр от краткия ми философски трактат „Дългът към родителите“; и това ми напомня, че тя още не ми го е върнала.

Що се отнася до Грациан, за всички ни той е герой, макар че е, уви, благочестив християнин. Когато се издигна до принципата, той се отказа от титлата Понтифекс Максим 44 44 Първожрец. — Б.пр. . Това е първият император в историята, който прави подобна стъпка — зловещо предзнаменование. Трябва да се отбележи, че миналата година, когато Грациан избра Теодосий за август на Изтока, той даде на тъща си Фаустина почетната титла августа. Всички много се зарадвахме.

След като Фаустина си отиде, пратих да повикат бръснар. Не се бях подстригвал, откакто бях тръгнал от Галия, и вече бях заприличал на някой варварин; имах вид по-скоро на пан, отколкото на философ. Преглеждах списъка на дворцовите служители, когато в стаята влезе един човек, облечен като персийски посланик. Златните му пръстени, брошката му, обсипана със скъпоценни камъни, накъдрената му коса така ме сепнаха, че едва не скочих на крака. Но той не беше персийски посланик, а просто бръснар. Не знаех какво да му кажа.

— Наредих да пратят бръснар, не бирник — избъбрих аз смаян.

Но той прие думите ми спокойно, като шеговита забележка.

Бърбореше си най-свободно. Каза ми, че имал годишна заплата, плащана му от хазната; освен нея получавал пари за двадесет хляба дневно, както и храна за двадесет товарни коня. И все пак не бил добре платен, подметна той, докато подкастряше брадата ми и с изискани думи изказваше съжалението си, че я харесвам заострена.

Нищо не казах, докато не си отиде. След това издиктувах заповед, с която уволних всички излишни бръснари, готвачи и всякакви други прислужници.

Бях зает с тази приятна задача, когато Орибазий дойде при мен. Забавно му беше да слуша, докато виках и размахвах ръце, като все повече се възмущавах от двора, който бях наследил. Когато най-сетне се задъхах, той ми докладва за обиколката си из казармата на схоларианците: спели на пухени дюшеци, имали разкошно украсена столова, скъпите им бокали били по-тежки от мечовете им. Освен това някои от тях търгували със скъпоценности, откраднати или насила изтръгнати от заможни търговци, които те редовно изнудвали — искали от тях да им плащат, за да ги пазят. И като че ли не стига това, схоларианците си образували клуб за развлечения и редовно ходели срещу заплащане да пеят „любовни песни“ на разни пиршества.

Когато Орибазий завършваше доклада си, аз вече виех от отвращение. Винаги му доставя удоволствие да ми предава разни възмутителни случки, докато побеснея от яд, като нарочно прибавя все нови и нови подробности само за да наблюдава как туптят вените по челото ми. И след като види, че съм разярен до умопомрачение, той премерва пулса ми и ме предупреждава, че ако не внимавам, някой ден ще получа удар. Наистина някой ден ще умра от удар.

Исках незабавно да разчистя казармите. Но той бе на мнение това да стане постепенно.

— Освен това много по-лоши неща стават в двореца.

— По-лоши? — Вдигнах очи към Хелиос. — Не очаквам от войниците да бъдат философи. Зная, че крадат. Но да спят на пухени дюшеци, да пеят любовни песни…

— Не говоря за войниците. Евнусите. — Но той не каза нищо повече и посочи секретарите. Въпреки че са се заклели да пазят в тайна каквото чуят, човек винаги трябва да внимава какво казва пред свидетели.

— После — прошепна Орибазий.

Изведнъж отдолу се дочу шумна глъчка. Началникът на протокола влезе задъхан.

— Господарю, египетските пратеници най-смирено молят да ги приемеш.

В този момент глъчката избухна с такава сила, сякаш започваше бунт.

— Това обичайно ли е?

— Не, господарю, но египтяните…