Гор Видал - Юлиан

— Всичко в Константинопол е съвсем ново, дори и населението — извика префектът, когато навлизахме във форума на Константин, — което сега, заедно с робите и чужденците, възлиза на около един милион жители.

Колосалната статуя на Константин в средата на овалния форум винаги ме кара да се стряскам. Не мога да свикна с нея. Върху една висока порфирна колона вуйчо ми поставил статуя на Аполон, която, предполагам, е била отмъкната от Делос. Отчупил главата на това прекрасно произведение на изкуството и на нейно място поставил собствения си скулптурен портрет — посредствена работа и така лошо прикрепена, че там, където главата и вратът се съединяват, личи тъмна рязка. Хората наричат тази статуя „стария мръсен врат“. На главата му е поставен грамаден ореол от седем бронзови лъча: нечувано богохулство както към истинските богове, така и към Назарянина. Константин се е виждал едновременно като Назарянина и като въплъщение на бога-слънце. Бил е крайно честолюбив. Казват, че имал слабост към тази статуя и винаги поглеждал към нея, когато минавал оттам: дори твърдял, че тялото на Аполон било неговото.

След това навлязохме в тази част от Главната улица, която се нарича Императорският път и която води към Августеума, обширен площад с колонади, някогашния център на града, когато още се наричал Византион. В средата на Августеума Константин издигнал голяма статуя на майка си Елена: седнала на трон, със суров израз на лицето, тя държи в ръка къс дърво; твърдят, че било част от кръста, на който бил прикован Назарянинът. Тя имала мания да събира реликви и била изключително лековерна. Няма костница в града, на която да не е подарила тресчица, кост или някое парцалче, за които се твърди, че били свързани по някакъв начин с този злочест равин или със семейството му.

За голяма моя изненада цялата северна част от площада бе заета от базиликата на една съвсем нова костница — още не бяха свалили скелите от предната й част. Префектът цял сияеше, когато ми я показа, смятайки, че ще ми бъде приятно да видя новата постройка.

— Може би августът си спомня старата църква, която беше тук. Малката, която Константин Велики посвети на Светата премъдрост. Император Констанций нареди да бъде разширена. Тя бе наново осветена едва миналото лято.

Не отвърнах нищо, но веднага дадох обет да превърна тяхната „Света София“ в храм на богинята Атина. Съвсем не подхожда срещу предната врата на двореца ми да се намира паметник на галилеяните (главният вход на двореца е в южната част на площада, точно срещу костницата). На източната страна се намира сградата на сената, към която сега се стичаха сенаторите. Обикновеният кворум на сената е от петдесет души, но днес се бяха събрали всички сенатори — на брой две хиляди. Блъскаха се, пробиваха си път с лакти и забързано се изкачваха по хлъзгавите стъпала.

Площадът беше претъпкан от народ и никой не знаеше какво да прави по-нататък. Префектът беше свикнал да получава нареждания относно церемониала от началника на дворцовия протокол и помощниците му, които, макар и негодни за друга работа, бяха майстори на церемониите. Но днес те се бяха изпокрили и нито префектът, нито аз знаехме какво да правим. Ние двамата с общи усилия създадохме тази неприятна бъркотия.

Колесницата ми спря при Милиона, един покрит паметник, откъдето се измерват всички разстояния на империята. И в това подражаваме на Рим; подражаваме във всяко отношение, дори твърдим, че градът е построен на седем хълма.

— Сенатът те очаква, господарю — ми каза префектът неспокойно.

— Очаква ли ме? Та сенаторите още се опитват да влязат в сградата!

— Може би августът ще предпочете да ги приеме в двореца?

Поклатих глава, като се зарекох никога да не влизам в кой да е град, без всичко да бъде предварително подготвено. Никой не знаеше къде да отиде и какво да прави. Видях неколцина от моите военачалници да се разправят със схоларианците, които не ги познаваха; престарели сенатори се плъзгаха и падаха в лапавицата. Беше невъобразим хаос, а това бе лошо предзнаменование. Справях се с положението по-зле от Констанций.

Най-сетне превъзмогнах това чувство на безпомощност и казах:

— Префекте, докато се събере сенатът, аз ще извърша жертвоприношение.

Префектът посочи „Света София“.

— Вероятно владиката е вътре, августе. Ако не е, ще наредя да го извикат.

— Жертвоприношение на истинските богове — казах аз решително.

— Но къде? — Горкият човечец основателно беше озадачен. Константинопол е нов град, посветен на Исус, и няма стари храмове освен три съвсем малки на акропола във Византион. По липса на други те щяха да свършат работа. Дадох знак на онези от свитата ми, които се бяха промъкнали през стражата, и заедно се отправихме в разпасано шествие към ниския хълм, където се издигаха порутените и изоставени храмове на Аполон, Артемида и Афродита. Във влажния и мръсен храм на Аполон изказах благодарност на Хелиос и на всички богове, докато народът се трупаше наоколо и се забавляваше от ексцентричните прояви на императора. Докато принасях жертва, дадох обет на Аполон да възстановя храма му.