Гор Видал - Юлиан

— От времето на император Адриан консисторията е била винаги най-висшата ни съдебна инстанция. Нека виновните бъдат съдени тук, от нас, които сме отговорни за държавните дела.

— Комите — възрази Арбецио с ледена учтивост, — това все още е консисторията на покойния император, не на сегашния ни господар. Уверен съм, че августът ще иска свой собствен съд, както и след време ще желае да има консистория по свой избор.

Това беше безспорно.

Дадох знак на един от секретарите да внимава добре какво ще кажа.

— Съдът ще се оглавява от Салуций Секунд. — Това бе прието много добре. Като префект на Изтока той бе известен със справедливостта си.

След това назовах Мамертин, Агило, Невита, Йовин и Арбецио за членове на съда. С една дума — военен съд. Наредих им да се съберат в Халкедон 43 43 Днешното село Кадъкьой в Турция. — Б.пр. , отвъд Босфора, на отсрещната страна на Константинопол. С това започнаха процесите за измяна. Ще се спра на тези мрачни събития по-нататък.

Влязох в Константинопол като римски император на 11 декември 361 година. Снегът бавно валеше и снежинките се въртяха във въздуха като перца; нямаше никакъв вятър и беше доста топло. Облачното небе имаше цвят на потъмняло сребро. Природата изглеждаше безцветна, но хората бяха облечени в пищни цветове. Беше ден на великолепие.

Схоларианците в парадна униформа бяха строени пред Златната порта, близо до Мраморно море. На двете тухлени кули отстрани на портата се развяваха знамена с изображение на дракон. Двете зелени бронзови врати бяха затворени. Слязох от коня си, както изисква обичаят, на известно разстояние от стената. Началникът на схоларианците ми подаде едно сребърно чукче. С него почуках на вратата три пъти. Отвътре се чу гласът на градския префект:

— Кой е там?

— Юлиан Август — отвърнах с висок глас, — един от гражданите на града.

— Влез, Юлиане Августе.

Бронзовите врати се отвориха безшумно; пред мен стоеше префектът на града, а зад него около две хиляди сенатори. Консисторията също беше там; всичките й членове бяха избързали да се върнат в града през нощта. Минах през вратата съвсем сам и влязох във владение на Константиновия град.

Зазвучаха тръби. Народът ликуваше. Особено бях поразен от ярките цветове на дрехите им. Не зная дали белият фон правеше червеното и зеленото, жълтото и синьото така непоносимо ярки, или така ми се струпаше на мен, понеже бях живял дълго на север, където всички цветове са тъмни и мрачни като горите, сред които живеят тамошните хора. Но това не беше мъгливият север, това беше Константинопол; а колкото и да говорим, че Константинопол е новият Рим (и следователно подобно на Рим суров, строг и добродетелен), той съвсем не е Рим, а Азия. Тъкмо за това си мислех, когато ми помогнаха да се кача в украсената със злато колесница на Константин; смешно ми стана, като си спомних забележката на Евтерий: „Ти си непоправим азиатец.“ Така е. Азиатец съм си. Най-сетне се чувствувах у дома.

Яздех по Главната улица; снегът се задържаше по косата и по брадата ми. Накъдето и да погледнех, виждах промени. През няколкогодишното ми отсъствие градът се беше изменил напълно. Преди всичко беше излязъл извън стените на Константин. Там, където някога се простираше открито поле, бяха израснали гъсто населени предградия. Някой ден ще трябва да отделя средства за построяването на стена за тези предградия. Между другото те не са така добре планирани, както градът, а набързо застроени от предприемачи, заинтересувани единствено от бързи печалби.

От двете страни на Главната улица, от единия до другия й край, се простираха колонади, изпълнени с хора, които възторжено ме поздравяваха. Защо? Защото ме обичаха ли? Не, само защото бях новост. Колкото и да е добър, владетелят омръзва на народа. Констанций им беше омръзнал и те искаха нещо различно; аз бях исканото разнообразие.

Внезапно зад мен нещо избумтя като гръмотевица. За миг помислих, че е знамение, че Зевс ме подкрепя. След това разбрах, че не е гръм, а собствената ми армия, която пееше Цезаровия марш: „Това е Цезар, който тържествува, който галите победи!“ Това е самият глас на войната, гласът на всяка земна слава.

Префектът на града вървеше редом с колесницата ми и се опитваше да ми показва новите сгради, но аз не го чувах от глъчката на тълпата. Въпреки това ми беше приятно да разглеждам този пълен с живот град, тъй различен от старите градове като Атина и Медиоланум, където новата постройка е рядкост. Когато в Атина се срути някоя стара къща, обитателите й просто се преместват в друга, тъй като има много повече къщи, отколкото хора.