Гор Видал - Юлиан

Старият евнух, който ни въведе в залата, ми каза, че си спомнял деня, когато съм бил представен на вуйчо си.

— Бяхте прекрасно дете, господарю, и ние още тогава знаехме, че ще станете наш господар.

Разбира се, че е знаел!

Обиколихме и банкетната зала; в единия й край се намира сводестият триклинум, където на един подиум обядва императорското семейство. Подът е особено изящен, покрит с разноцветен мрамор от всички краища на империята. Докато, смаяни от великолепието на залата, ние зяпахме като селяци, се появи началникът на протокола, придружен от висок слаб офицер. Той шеговито ме смъмри, загдето му се бях изплъзнал, след това посочи офицера, който се казваше Йовиан и беше началник на кавалерията.

— Току-що пристигна с тленните останки на господаря Констанций, августе.

Йовиан ме поздрави; той е добродушен, не много интелигентен; сега е с мен в Персия. Благодарих му за усилията, които бе положил, и временно го причислих към схоларианците. След това свиках консисторията и между другите работи обсъдихме и погребението на Констанций. Това беше последната церемония, която организираха евнусите. Радвам се, че тя премина без неразбории. Той обичаше евнусите си и те бяха привързани към него: редно беше последната им церемония в двора да бъде погребението на техния покровител.

Погребалната церемония се състоя в сградата, която галилеяните наричат църквата „Светите апостоли“, изградена на четвъртия от хълмовете на града. Зад нея Константин построил кръгъл мавзолей, подобен на този на Октавиан Август в Рим. Тук почиват неговите останки и тези на тримата му синове. Лека им пръст.

За моя голяма изненада погребението на смъртния ми враг доста ме развълнува. Може би една от причините бе, че съм безбрачен и с мен свършва нашият род. Но това не беше съвсем сигурно, защото вдовицата на Констанций беше бременна. Видях я отдалеч между присъствуващите, цяла загърната с воали. След няколко дни й дадох аудиенция.

Приех Фаустина в стаята, в която Констанций се обличал. На мен тя ми служи за кабинет, защото всичките й стени са покрити с долапи, в които държали многобройните му туники и мантии. Сега в шкафовете съм наредил книгите си.

Когато Фаустина влезе, аз станах и я поздравих като роднина. Тя коленичи. Вдигнах я и й предложих стол; и двамата седнахме.

Тя е енергична жена с орлов сирийски нос, синкавочерна коса и сиви очи — доказателство, че в жилите й тече готска или тесалийска кръв. Тя явно се страхуваше, въпреки че аз се постарах, доколкото мога, да я успокоя.

— Нямаш нищо против, надявам се, че те приемам тук — казах аз и посочих редицата от шивашки манекени край стената, мълчаливо напомнящи за човека, когото са представлявали.

— Където е угодно на августа — отвърна тя официално. После се усмихна. — Впрочем никога преди не съм била в двореца.

— Вярно. Ти се омъжи в Антиохия.

— Да, господарю.

— Съжалявам, че ти напомних за твоята загуба.

— Такава е била волята на небесата.

Съгласих се, че действително е така.

— Къде ще живееш, принцесо? — Така бях решил да се обръщам към нея. „Августа“ щеше да бъде съвсем неподходящо.

— Ако е угодно на моя господар, в Антиохия. Тих живот. Далеч от обществото. Сред семейството си. Сама. — Тя изричаше всяко от тези изречения, сякаш хвърляше монети в краката ми.

— Където пожелаеш, принцесо. В края на краищата ти си последната ми жива роднина и… — с най-голямата възможна деликатност посочих корема й, който се издуваше под черното й наметало. — Ти носиш последното дете от нашия род. Това е голяма отговорност. Ако не беше ти, родът на Флавиите щеше да свърши.

За миг видях страх и подозрение в сивите й очи; след това тя сведе поглед и шията й порозовя:

— Надявам се, господарю, да имаш много деца.

— Няма да имам деца — казах аз твърдо. — Твоят син или дъщеря ще продължат рода ни.

— Когато мъжът ми умираше, той ми каза, че ще бъдеш справедлив и великодушен, господарю.

— Ние се разбирахме един друг. — Не можех да не добавя: — Донякъде.

— Мога ли да се оттегля?

— Разбира се. Завещанието на Констанций ще бъде уважено. — Аз станах. — Съобщи ми, когато се роди детето. — Тя целуна наметалото ми и се разделихме.

От Антиохия редовно ми изпращат доклади за нея. Считат я горда и капризна, но не била склонна към заговори. Тя ме мрази, защото не й дадох титлата августа. Впрочем за голямо мое облекчение тя роди момиченце. Кръстиха го Флавия Максима Фаустина. Интересно какво ще излезе от нея.