Гор Видал - Юлиан

Либаний:Преди няколко седмици император Теодосий предостави храма на Аполон на своя преториански префект за конюшня.

След това изпратих Мамертин в качеството си на бъдещ консул да съобщи, че няма да се явя пред сената до първи януари в знак на почит към моя предшественик, чието тяло вече беше на път за столицата, където щеше да бъде погребано. Когато се отправих към двореца, се изви снежна виелица. Влязох през портата Халке, чието преддверие е покрито с бронзов покрив. Тъкмо над вратата забелязах една нова фреска, изобразяваща Константин и тримата му синове. В краката им един дракон, промушен от копие — символизиращ поразените истински богове, — пада в една яма. Над главата на императора е нарисуван кръст. Едно варосване му стига.

От двете страни на портата са разположени помещенията на схоларианците. Те поздравиха енергично. Наредих на началника им да настани и нахрани военната ми свита. След това прекосих вътрешния двор и влязох в главната част на двореца. В тържествената зала заварих Евсебий, заобиколен от своите евнуси, секретари, роби и тайни агенти — най-малко двеста души мъже и полумъже, — които ме чакаха в толкова ярко осветена и топла стая, сякаш беше летен ден. Никога през живота си не бях виждал тъй пищно облечени хора, нито бях вдъхвал миризмата на толкова скъпи благовонни масла.

Застанах на входа и изтърсих снега от връхната си дреха, както куче отърсва водата от гърба си. Всички присъствуващи коленичиха с грациозни движения и Евсебий смирено целуна края на дрехата ми. Загледах се в това огромно тяло, напомнящо на африканските зверове, които Египет ни изпраща за игрите. Евсебий целият блестеше от скъпоценности и от него лъхаше мирис на лилии. Това беше човекът, който се бе опитал да ме погуби, както погуби брат ми.

— Стани, управителю — казах аз рязко. Дадох знак на другите да сторят същото. Евсебий се изправи на крака с известно усилие. Погледна ме плахо, с молещи очи. Въпреки че беше безкрайно изплашен, той ловко използуваше дългогодишната си опитност в двореца и ненадминатото си умение да се справя с всяко положение: нито веднъж гласът му не трепна, нито за миг не изгуби самообладание.

— Господарю — прошепна той, — всичко е готово, спалните, кухните, залите за заседания, облеклата, скъпоценностите…

— Благодаря ти, управителю.

— Утре описът ще бъде представен на господаря на света.

— Добре, а сега…

— Нашият господар трябва само да заповяда какво желае.

Гласът, който шепнеше в ухото ми, беше доверителен и интимен.

Дръпнах се от него.

— Разведи ме из покоите ми.

Евсебий плесна с ръце. Залата се опразни. Последвах евнуха по белите мраморни стълби до втория етаж; оттам през решетъчните прозорци се виждат великолепните градини, които на полегати тераси се спускат до самото Мраморно море. Надясно е резиденцията на персийския принц Ормизда, който избяга при нас в 323 година, както и няколко по-малки постройки, известни под името дворецът Дафне — обикновено императорите дават аудиенциите си там.

Странно чувство ме обхвана, когато влязох в покоите на Констанций. Особено се развълнувах пред украсеното със сребро легло, където беше спал братовчед ми и сигурно бе сънувал неспокойни сънища заради мен. Сега го нямаше и стаята бе моя. Запитах се кой ли ще спи тук след мен. Унесът ми беше прекъснат от неравното изкашляне на Евсебий. Погледнах го изненадано. След това казах:

— Предай на Орибазий, че искам да го видя.

— Това ли е всичко, господарю?

— Това е всичко, управителю.

С тържествен израз на лицето и с пълно самообладание Евсебий се оттегли. Същата вечер беше арестуван за измяна и изпратен на съд в Халкедон.

Заедно с Орибазий обиколихме двореца, за изумление на прислугата, която никога по-рано не беше виждала императора да се отклонява от церемониала и да се разхожда свободно из целия дворец. Особено исках да разгледам двореца Дафне. Следвани от десетина стражи, Орибазий и аз почукахме на вратата на малкия дворец. Един изплашен евнух я отвори и ни въведе в тронната зала, където преди години бях видял Константин, когато цялото ни семейство беше все още заедно. Сега всички са мъртви с изключение на мен.

Залата наистина беше така великолепна, както си я спомнях; обсипаният със скъпоценни камъни кръст, който покрива целия таван, бе за съжаление не по-малко величествен. Много бих искал да го сваля, но хора, които държат на традициите, твърдят, че независимо от държавната религия той трябва да остане, понеже бил поставен от вуйчо ми Константин. Може би са прави.