Гор Видал - Юлиан

Арбецио ме поздрави от името на сената, макар че не беше най-старият военачалник.

— Ние сме тук, за да изпълним волята на августа — гордият силен глас опровергаваше думите му — … и да подготвим влизането му в града като наш повелител.

При тези думи аз се обърнах и видях вуйчо ми Юлиан да се приближава към мен, излизайки измежду група сенатори. Той трепереше от възбуда (и от слабост, тъй като страдаше от хроническа маларична треска — спомен от дните, когато беше управител на Египет). Прегърнах го сърдечно. Не се бяхме виждали цели седем години, но бяхме разменяли писма от време на време, макар че не смеехме да си пишем много често. Вуйчо ми се беше състарил обезпокоително — лицето му беше измършавяло, кожата му беше жълта и набръчкана, очите му — хлътнали; но въпреки всичко днес той бе преобразен от радост. Държах го под ръка, докато произнасях речта си.

— Вашият жест ме развълнува, защото не е обичайно сенатът да излезе от своя град, за да посрещне първия гражданин. По-скоро първият гражданин трябва да дойде при вас, при своите помощници, които споделят с него бремето на управлението. И скоро ще се явя при вас, във вашата сграда, за да ви поднеса почитта, която ви се полага. Междувременно трябва да обявя само едно: следвайки примера на Адриан и Антонин Пий, не ще приема пари от провинциите за възкачването ми. В настоящия момент империята е твърде бедна, за да ми поднася дарове.

Започнаха да ръкопляскат. След като направих още няколко щекотливи забележки, помолих да ме извинят, защото съм изморен от пътя. С много поклони градският префект ме въведе в къщата, като заекваше и се спъваше пред мен, докато най-сетне аз извиках: „В името на Хермес, къде пикаете тук?“ С такъв изискан език пристигна в Изтока новият римски император.

В къщата на префекта имаше малка баня и докато се киснех в горещия басейн, вдишвайки дълбоко парата, вуйчо ми ми описваше политическото положение.

— Когато Констанций умря, Евсебий се допита до няколко членове на консисторията, за да види дали биха приели за император Арбецио или Прокопий, или… мене. — Вуйчо се усмихна плахо. Искаше да чуя това от самия него, а не от доносници.

— Естествено — отвърнах аз, като гледах как мръсотията от брадата ми плаваше като сиво облаче към един от ъглите на басейна, където стоеше един негър, готов да ме изтърка с кърпи и гъби; не знаеше, че никога не позволявам на теляците в баните да се докосват до мене.

— Какво отговори консисторията на това?

— Че ти си наследник на императора и по кръв, и по техен избор.

— И защото бях само на неколкостотин мили оттук.

— Точно така.

— Къде е Евсебий?

— В двореца, готви се да те посрещне. Той е все още дворцов управител — каза вуйчо ми и се усмихна.

Зажумях и се гмурнах за миг, за да намокря косата си. Когато отново излязох на повърхността, Орибазий седеше на пейката до вуйчо ми.

— Не се влиза така при свещената особа на императора — извиках аз и го изпръсках здравата. Той се разсмя. Вуйчо ми също се засмя, тъй като бях измокрил и него. Изведнъж се сепнах. Точно така се раждат извергите! Най-напред тиранинът си позволява невинни закачки: пръска сенаторите в банята, поднася на гостите си късове дърво вместо храна, прави си груби шеги с тях; и каквото да стори или каже, всички се смеят и го ласкаят; намират духовити и най-плоските му забележки. Постепенно дребните шеги му омръзват и един ден той решава, че ще му бъде забавно да изнасили някоя жена в присъствието на мъжа й или някой мъж в присъствието на жена му, или да ги подложи двамата на мъчения, или пък да ги убие. Когато започне да избива, императорът не е вече човек, а звяр; а досега на римския престол е имало прекалено много зверове. Бързо се извиних на вуйчо си, загдето го изпръсках. Дори се извиних на Орибазий, който ми е като брат. Но те не разбраха смисъла на това гузно извинение.

Орибазий ми съобщи, че консисторията желаела да знае кого възнамерявам да назнача за консул през идната година.

— Ти би ли приел, вуйчо?

— Не мога да си позволя разходите по този пост. — Вуйчо ми винаги се оплаква от бедност, което показва, че има пари. Всъщност днес консулската длъжност не изисква толкова средства, колкото преди. Сега двамата консули поемат общо разходите по игрите, които трябва да устроят, а и императорът обикновено ги подпомага от личната си хазна.

— Не ми се вярва ти да искаш, Орибазий.

— Не, августе, не бих искал.

— Мамертин — предложих аз и изплувах до другия край на басейна.