Гор Видал - Юлиан

Либаний:Приск е прекомерно сантиментален по този въпрос. Както сам признава, той не е чел протоколите по делото. Как тогава може да знае какви доказателства са били представени срещу Урсул. За разлика от Приск, никога не бих правил предположения как бих се държал при дадени обстоятелства, докато не узная точните факти. Нима цялото ни поведение не почива на такъв емпиризъм? Или пък съм заблуждавал три поколения ученици?

Много ми бяха разправяли как живеели евнусите в своята част на двореца. Но аз обикновено не обръщам внимание на клюките, тъй като самият съм предмет на толкова много клюки, повечето от тях невъобразими измислици. Признавам, че не ми се искаше да се потвърдят тези слухове, но Орибазий настоя да видим с очите си. Затова се загърнах в плащ с качулка, а Орибазий се преоблече като сирийски търговец с мазни къдрици и лъснала от масло изкуствена брада.

Малко след полунощ излязохме от покоите ми през една странична стълба. Озовахме се в малък двор, ярко осветен от лунната светлина. Пресякохме двора към другото крило на двореца, където живееха евнусите и по-дребните чиновници. Прокраднахме се до колонадата. Орибазий спря пред третата врата от юг и леко почука три пъти. Един приглушен глас попита:

— Колко е часът?

— Часът е наш — отвърна Орибазий. Това беше паролата. Вратата се отвори едва колкото да може да влезем. Едно джудже ни поздрави и ни посочи слабо осветените стълби:

— Тъкмо започват.

Орибазий му даде една монета. На галерията на втория етаж глухонеми роби ни въведоха в залата, която по-рано е била трапезарията на Евсебий. Тя беше почти тъй великолепно украсена като моята. Петдесетина евнуси се бяха излегнали на лежанки, наредени покрай стените. Бяха така разкошно облечени, че приличаха на бали коприна, изложени за продан. Пред всяка лежанка беше поставена по една маса, отрупана с гозби. Евнусите се нуждаеха от храна, въпреки че (както аз в невинността си бях помислил) щяха само да слушат любовни песни. На края на залата имаше столове и пейки за онези, които наричаха „приятелите на двора“. Тук седяха неколцина офицери от схоларианския легион и се наливаха с вино. Чувствувах се съвсем объркан, но не смеех да промълвя нито дума, за да не би някой да ме познае по гласа. Мардоний — добрият евнух — често казваше: „У Юлиан няма лира, само бронзова тръба.“

Седнахме на първия ред, близо до един центурион от херкуланския легион, който вече беше пиян. Той ме ръгна в ребрата:

— Да не са ти потънали гемиите? Смъкни тази качулка, мязаш на мръсен християнин.

Седящите наоколо намериха това много духовито и се разсмяха. Но находчивият Орибазий бързо ми дойде на помощ.

— Тоя сиромах е от село, не смее да си покаже закърпената туника.

Орибазий говореше на чисто антиохийско наречие.

— В представлението ли ще участвува? — Центурионът си доближи лицето до моето, дъхът му вонеше като последните останки във винен мех. Аз се дръпнах назад и хванах качулката си с ръка.

— Недей — намеси се Орибазий. — Той е приятел на Фаларис.

Това направи впечатление на центуриона, който ме остави на мира. Орибазий ми прошепна на ухото: „Фаларис е домакинът ни. Ето го там в средата.“ Фаларис беше едър човек с мрачно лице и присвити устни. Бях го виждал някъде преди, но не можех да се сетя къде. Орибазий ми напомни: „Той е управител на кухните. Сега, след смъртта на Евсебий, е най-богатият човек в двореца.“

Въздъхнах. Императорът е безбожно ограбван от слугите си.

Звъннаха цимбали. Схоларианци влязоха в залата, нижейки се един по един. Спряха пред Фаларис и му отдадоха чест, имитирайки императорския поздрав. Скочих разгневен на крака, но Орибазий ме дръпна назад. Фаларис прие поздрава с царствен жест, достоен за Констанций. Войниците заеха местата си покрай стената и по знак от началника си запяха любовна песен! Но следваше нещо още по-лошо.

Петдесет бедно облечени младежи влязоха в залата. Движеха се вдървено и стеснително, сякаш не знаеха какво да правят. Тогава един от схоларианците довлече един от тях пред Фаларис и го накара да падне на колене. Останалите момчета го последваха. След това евнухът им даде знак да седнат на земята срещу нас. Бях смаян. Тези младежи явно не бяха танцьори. Изглеждаха на обикновени работници, каквито човек може да види във всеки град да стоят под аркадите и да зяпат момичетата.

После в залата наблъскаха като овце същия брой млади момичета. Около мен всички „приятели на двора“ зашепнаха одобрително. Момичетата бяха изключително красиви и сковани от ужас. След като бавно обиколиха залата, наредиха им да седнат до младежите. Те също бяха облечени в обикновени дрехи, което означаваше, че не са проститутки, нито танцьорки. Забелязах, че евнусите гледаха момичетата с почти същия интерес, какъвто проявяваха и мъжете около мен. Това ме изненада, но Орибазий ме уверява, че влечението им към жените си остава и жестоко ги измъчва, особено онези, които са били скопени след пубертета. Тяхната немощ не премахва сластолюбието им.