Гор Видал - Юлиан

Дойдоха музиканти, за да съпровождат танца на една трупа сирийски танцьори. Танцьорите, струва ми се, бяха добри. Играеха буйно, правеха учудващо високи скокове и извършваха похотливи движения — част от тяхното „изкуство“. Докато всички очи бяха вперени в тях, докоснах рамото на младежа пред мен. Той се стресна и се обърна назад, побледнял от уплаха. Той беше със светла кожа и сиви очи, присъщи на хората от Македония. Ръцете му бяха големи и мазолести, ноктите — черни от сажди. Изглеждаше да е ковашки чирак и нямаше повече от осемнадесет години.

— Господарю? — гласът му пресекна от напрежение.

— Защо си тук?

— Не зная, господарю.

— Но как дойде тук?

— Те… — Той посочи схоларианците. — Връщах се вкъщи от златарския пазар, където работя, и те ме спряха и ме накараха да тръгна с тях.

— Казаха ли ти защо?

— Не, господарю. Няма да ни убият, нали? — Няма по-голям ужас от това да се намери човек в непознато място, без да знае защо са го завели там.

— Не — казах аз твърдо, — нищо няма да ви сторят.

Сирийските танцьори бяха последвани от жени, които приличаха на жрици на египетския култ Сира. Въпреки че познах много от обредните жестове, предполагам, че тези жени не бяха истински жрици, а проститутки, които имитираха свещените еротични танци. Всъщност това беше нощ на пародии. Представиха всяка част от тайнството, включително и церемонията на изобилието с дървени фалоси. Последната церемония предизвика одобрителните викове на „приятелите на двора“ и възторжени въздишки и кикот от страна на евнусите. Въпреки че култът на Сира много не ми допада, обидно ми беше да гледам как се светотатствува с тези тайнства.

След като „жриците“ привършиха танца си, неколцина едри схоларианци дадоха знак на момчетата и момичетата да преминат по двойки пред излегналите се евнуси, както обикновено младите двойки се разхождат на празник в провинциалните градове. Те обикаляха така няколко минути, със затаен дъх, уплашени, като хванати в капан. След това Фаларис даде знак на една двойка да се доближи до него. Това бе сигнал другите евнуси да последват примера му и те почнаха да си избират двойки, съскайки като разгневени гъски.

Неочаквано Фаларис хвана момичето за рамото и разкъса туниката му; тя се свлече до коленете й. Хората около мен се задъхаха от възбуда, а аз дотолкова бях слисан, че не можах да помръдна. Когато девойката се опита да я вдигне, Фаларис още веднъж силно дръпна туниката, евтиният плат се скъса и остана в ръката му. Тя остана гола, неподвижна като пред жертвеник, кръстосала ръце на гърдите си. Фаларис след това се обърна към момчето и повдигна дрехата му до над корема. Всички се засмяха шумно: то нямаше нищо под туниката си. След това Фаларис хвана момчето и момичето — едното побледняло от страх, другото зачервено от смущение, — свали ги на лежанката и ги обърна с двете си ръце.

Междувременно другите евнуси бяха разсъблекли ужасените си жертви. Никой не се съпротивляваше, само един младеж инстинктивно се дърпаше от прегръдката на един евнух; един схоларианец го удари здраво с тъпото на меча по хълбока. Останалите се подчиниха.

Докато наблюдавах тази сцена, имах чувството, че някъде съм виждал нещо подобно. Тази чудовищна картина смътно ми напомняше нещо познато. Едва по-късно се сетих какво: деца, които отварят подаръци. Евнусите приличаха на деца, лакоми за подаръци. Разкъсваха дрехите на жертвите, също както децата отварят обвивките на подаръците, горейки от желание да видят какво има вътре. Къси евнухски пръсти опипваха чуждите тела, като че ли бяха играчки. Особено ги привличаха половите части — и мъжки, и женски. Представете си петдесет грамадни бебета, на които са дадени хора вместо играчки, и ще разберете какво видях онази нощ.

Може би щях да прекарам цялата нощ там, вкаменен от изненада, ако не бях забелязал момчето, с което бях говорил преди малко. Един евнух го беше положил на скута си и едно подплашено момиче изсипваше с черпак мед върху корема му. През всичкото това време евнухът го милваше, преди да се отдаде на кой знае какъв порок. Достатъчно бях видял.

Бях стигнал до средата на стаята, когато един схоларианец ме дръпна грубо за рамото. Качулката ми падна назад. Достатъчно беше само веднъж да погледнат лицето ми. Един след друг инструментите заглъхнаха. Никой не мръдна. Никой не пророни дума. Единствено младежите ме гледаха глупаво и безучастно. Повиках един трибун, седнал на първия ред. Той беше най-старшият офицер от присъствуващите. Треперейки, той ме поздрави. Посочих момчетата и момичетата и толкова тихо, че само той можеше да ме чуе, казах: