Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Кат Ашли погледна младата жена, която познаваше от момиче.

— Той може да ви бъде приятел — каза тя утешително. — Не е нужно да го губите изцяло.

— Не приятелството му е това, което ми липсва — каза рязко Елизабет. — А той. Самата му личност. Присъствието му. Искам сянката му да пада върху стената ми, искам неговия мирис. Не мога да ям без него. Не мога да върша делата на кралството. Не мога да чета книга, без да го попитам какво мисли, не мога да чуя мелодия, без да ми се прииска да му я изпея. Сякаш целият живот, и цвят, и топлина, са изтекли като кръв от света, когато той не е с мен. Не ми липсва моят приятел, Кат. Липсват ми моите очи, не мога да виждам без него. Без него съм сляпа.

Вратите се отвориха и влезе Сесил с мрачно лице.

— Сър Уилям — каза Елизабет без особена топлота в гласа. — Носите лоши новини, ако мога да преценя правилно.

— Просто новини — каза той с неутрален тон, докато Кат Ашли се отдалечи от двамата.

— Става въпрос за Ралф Садлър — каза той кратко, назовавайки името на техния агент в Бърик. — Изпратил е нашите пари, общо хиляда крони, на протестантските лордове, и лорд Ботуел, протестант-изменник, който служи на кралица Мари дьо Гиз, го е пресрещнал и ги е откраднал. Не можем да си ги получим обратно.

— Хиляда крони! — Тя бе ужасена. — Това е почти половината от всичките пари, които събрахме за тях.

— И постъпихме правилно. Протестантските лордове продават дори ножовете и сребърните си съдове, за да въоръжат войските си. И кой би помислил, че Ботуел ще дръзне да предаде своите събратя лордове? Но загубихме парите, и — което е по-лошо от загубата — сега кралицата регентка ще узнае, че въоръжаваме нейните врагове.

— Бяха френски крони, а не английски монети — каза тя бързо, припряно изричайки лъжа. — Можем да отричаме всичко.

— Дадени са от нашия човек в Бърик, сър Ралф Садлър. Те едва ли могат да се съмняват, че парите са били наши.

Елизабет беше ужасена.

— Сесил, какво ще правим?

— Това е достатъчно основание французите да ни обявят война. С тази постъпка само им дадохме конкретен повод.

Тя се обърна и се отдалечи от него, като разтриваше с пръсти кожичките на ноктите си.

— Няма да ми обявят война — каза тя. — Не и докато мислят, че ще се омъжа за един Хабсбург. Няма да се осмелят.

— Тогава ще трябва да се омъжите за него — притисна я той. — Те ще трябва да разберат, че женитбата ще се състои. Ще трябва да обявите годежа си и да определите датата на сватбата си: Коледа.

Изражението й беше мрачно.

— Значи нямам избор?

— Знаете, че нямате. Той вече се готви да дойде в Англия.

Тя се опита да се усмихне.

— Ще трябва да се омъжа за него.

— Ще трябва.

Когато се върна, Робърт Дъдли завари двора в трескаво оживление. Херцог Йохан Финландски беше пристигнал, за да представи кандидатурата на своя господар, принц Ерик Шведски, и пръскаше пари и обещаваше услуги на всеки, който бе готов да подкрепи предложението му за брак към кралицата.

Елизабет, сияеща от престорена радост, танцуваше с него, разхождаше се и разговаряше с посланика на ерцхерцога, оставяйки и двамата объркани и озадачени по отношение на действителните й намерения. Когато Сесил я дръпна настрани, усмивката падна от лицето й като смъкната маска. Вестите от Шотландия бяха мрачни. Лордовете протестанти се бяха разположили на лагер пред замъка Лийт, с надеждата да изтощят от глад хората на регентката, преди от Франция да пристигнат подкрепления, но замъкът беше непревземаем, кралицата регентка вътре разполагаше с добри запаси, а французите щяха да пристигнат скоро. Никой не вярваше, че шотландците ще удържат обсадата. Те бяха армия, свикнала да постига победи чрез бързи атаки, липсваше им дисциплина за една продължителна война. А сега всички бяха наясно, че това е война, а не някакъв дребен и незначителен бунт. Това беше истинска, гибелна война, и крехкото веселие на двора не можеше да скрие тревожността, възцарила се в него.

Елизабет поздрави Робърт любезно, но хладно, и дори за миг не го покани да остане насаме с нея. В отговор той й отправи ленива, сладка усмивка и се държеше на разстояние.

— Завинаги ли свърши всичко между вас? — попита го Мери Сидни, като премести поглед от кралицата, седнала много изправена в стола си, наблюдавайки танците, към мрачното лице на брат си, който наблюдаваше Елизабет.

— Не изглежда ли така? — попита той.

— Очевидно е, че вече и двамата избягвате всякаква близост. Ти вече никога не оставаш насаме с нея — каза тя. — Питах се как се чувстваш.