Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Робърт бавно осъзна какво казваше тя: бавно го осени разбирането, че тя се беше подготвяла за това; но вместо Да почувства, че това е шансът му, той почувства как ярост и смущение се надигат в него като буря.

— Вече е твърде късно — избухна той. — Боже мой! Да ми кажеш това сега! Няма полза да се вразумяваш сега, след всичките тези години, твърде късно е. Твърде късно е за мен!

Сепната, Ейми вдигна поглед към него, потресена от потиснатата жестокост в гласа му:

— Какво искаш да кажеш?

— Тя ме отхвърли — изплака той: истината избликна от него в страданието му. — Тя ме обичаше и го знаеше, искаше да се омъжи за мен, и аз исках да се оженя за нея, но тя трябва да има съюзник за война срещу Франция, и ме отхвърли заради ерцхерцога или онова пале Аран.

Възцари се ужасено мълчание.

— Затова ли си тук? — попита тя. — И затова ли си толкова мрачен и мълчалив?

Той се отпусна на пейката в прозоречната ниша и сведе глава: почти му се струваше, че може да се разплаче като жена.

— Да — каза кратко. — Защото за мен всичко приключи. Тя ми каза, че трябва да бъде освободена и аз се отказах от нея. Не ми остана нищо освен теб: независимо дали си подходящата жена или не, независимо дали имаме деца или не, независимо дали ще пропилеем останалата част от живота си заедно и ще умрем, мразейки се един друг, или не.

Ръката му се вдигна към устата, той заби зъби в кокалчетата на пръстите си, в опит да се възпре да каже още нещо.

— Нещастен си — отбеляза тя.

— Никога, през целия си живот, не съм бил в по-лошо положение — каза той кратко.

Тя не каза нищо, и след няколко мига Робърт се овладя, преглъщайки скръбта си, и вдигна глава да я погледне.

— Бяхте ли любовници? — попита тя много тихо.

— Какво значение има сега?

— Но бяхте ли? Мисля, че сега можеш да ми кажеш истината.

— Да — каза той безизразно. — Бяхме любовници.

Ейми се изправи и той вдигна поглед към нея, както бе застанала пред него. На фона на яркия прозорец лицето й беше обвито в сянка. Не можеше да види изражението й. Не можеше да разбере какво си мисли. Но гласът й бе по-спокоен от всякога.

— Тогава трябва да ти кажа: допусна много сериозна грешка. Грешка по отношение на моята природа, и на това какви оскърбления съм готова да понеса, грешка по отношение на самия себе си и на това как би трябвало да живееш. Трябва да си наистина луд, щом ми правиш такова признание, надявайки се че аз може да проявя съчувствие. Именно аз, която съм най-наскърбена от това; аз, която знам какво е да обичаш безответно. Аз, която знам какво е да пропилееш цял живот в обич. Ти си глупак, Робърт, а тя наистина е блудница, както смята половината страна. Тя ще трябва да измисли друга съвсем нова религия, за да оправдае раната, която ми нанесе, и гибелта, до която отведе теб. Тя те докара до грях и те изложи на опасност, докара тази страна до ръба на разрушението, до разочарование и нищета, а е едва в първата година на царуването си. Какви злодеяния ще предприеме, преди всичко да свърши?

После тя отдръпна полите си от него, сякаш й беше непоносимо той да докосне дори крайчеца на роклята й, и излезе от стаята, която деляха.

Студената ноемврийска мъгла се стелеше по реката. Кралицата, загледана надолу към забулената в мъгла Темза от високите прозорци на Уайтхол, потръпна и се загърна малко по-плътно с поръбената си с кожа роба.

— Пак е много по-добре от Удсток — усмихна й се Кат Ашли.

Елизабет направи гримаса:

— По-добре, отколкото затворничество в Тауър — каза тя. — По-добре от много места. Но не и по-добре от средата на лятото. Тук е смразяващо студено и убийствено скучно. Къде е сър Робърт?

Кат не се усмихна.

— Още гостува на жена си, принцесо.

Елизабет приведе рамене.

— Няма нужда да гледаш така, Кат. Имам право да знам къде е началникът на моята конница. И имам право да очаквам от него да присъства в двора.

— А той има право да вижда съпругата си — каза упорито Кат. — Да го оставите да си отиде беше най-доброто дело, което сте вършили, принцесо. Знам, че е болезнено за вас, принцесо, но…

Лицето на Елизабет беше изпито от мисълта за тази загуба.

— Не е добро дело: поздравленията ти са твърде подранили — каза тя намусено. — Това е жертва, която трябва да правя отново и отново, всеки ден. Това не беше работа за един ден, Кат: през всеки един ден от живота си трябва да живея без него и да знам, че той живее без мен. Всяка сутрин се събуждам и знам, че не мога да му се усмихна и да го видя как ме гледа с любов. Всяка нощ си лягам да спя, копнееща до болка по него. Не виждам как ще го понеса. Минаха петдесет и един дни, откак го отпратих от себе си, а все още съм болна от любов към него. Болката изобщо не отслабва.