— Каквото и да пише в това писмо, то засяга само вас, Даниел. Не сте длъжен да ни разказвате нищо.
Кимнах. Ехото на църковни камбани отекна слабо през стените. Исаак погледна първо нас, а после и часовника си.
— Хей, вие двамата нямаше ли да ходите на сватба днес?
Невестата беше облечена в бяло и въпреки че нямаше внушителни накити или украшения, не е имало в цялата история жена, която да е изглеждала по-красива в очите на своя избраник, отколкото Бернарда в онзи ранен февруарски ден, когато слънцето огряваше площада през църквата „Св. Ана“. Дон Густаво Барсело — който сигурно бе изкупил всички цветя в Барселона, за да затрупа с тях входа на храма — плака като дете, а кюрето, приятелят на младоженеца, изненада всички ни с блестяща проповед и просълзи даже Беа, която съвсем не беше мекушава.
Аз пък едва не изтървах пръстените, но всичко бе забравено, когато предисловията приключиха и свещеникът подкани Фермин да целуне булката. Точно тогава се обърнах за секунда и ми се стори, че зърнах една фигура, седнала на последния ред в църквата — един непознат, който ме гледаше с усмивка. Не бих могъл да обясня защо, но за миг изпитах увереност, че той бе не друг, а Затворникът на рая. Ала когато погледнах отново, непознатият вече не беше там. До мен Фермин прегърна силно Бернарда и я млясна по устните, без да се церемони, с което изтръгна овация от присъстващите начело със свещеника.
Когато видях моя приятел да целува любимата жена, си помислих, че тази минута, този миг, откраднат от времето и от Бога, си струваше всичките тягостни дни, които ни бяха довели дотук, а и многото други, които сигурно ни очакваха при завръщането ни към ежедневния живот. И всичко, което бе почтено, чисто и истинско на този свят, всичко, заради което си заслужаваше да живееш и да дишаш, се криеше в тези устни, в тези ръце и в погледите на двамата щастливци, които, знаех аз, щяха да са заедно до края на дните си.
1960 г.
Един мъж — млад, но с няколко бели косъма в косите и сянка в погледа — върви в разгара на деня между плочите на гробището, под едно небе, отразило морската синева.
На ръце носи дете, което едва разбира думите му, но се усмихва, когато погледите им се срещат. Двамата се приближават до скромен гроб, усамотен на една балюстрада, която гледа към Средиземно море. Мъжът коленичи пред гроба и, държейки сина си, го оставя да погали буквите, издълбани в камъка.
Изабела СЕМПЕРЕ
1917–1939
Мъжът стои там известно време безмълвно, стиснал клепачи, за да сдържи сълзите си.
Гласът на сина му го връща към настоящето и когато отваря очи, той вижда как детето сочи една малка фигурка, стърчаща между листенцата на изсъхналите цветя в сянката на стъклената ваза в подножието на надгробната плоча. Сигурен е, че тя не е била там при последното му посещение на гроба. Бръква сред цветята и ръката му измъква гипсова статуетка — толкова мъничка, че се побира в юмрук. Фигурка на ангел. Словата, които мислеше, че е забравил, прорязват паметта му като стара рана.
И ако някой ден, коленичил пред гроба й, почувстваш как огънят на яростта се опитва да те завладее, спомни си, че в моята история, както и в твоята, имаше един ангел, който държи ключа към всички отговори…
Детето посяга да хване статуетката, почиваща на дланта на баща му, при което неволно я бута с пръстчетата си. Ангелът пада върху мрамора и се строшава. Тогава мъжът го вижда. Мъничко сгънато листче, скрито вътре в гипса. Хартията е тънка, почти прозрачна. Той я развива и веднага разпознава почерка:
Маурисио Валс
Ел Пинар
Улица „Мануел Арнус“
Барселона
Морският бриз повява сред надгробните камъни и дъхът на едно проклятие погалва лицето на мъжа. Той прибира листчето в джоба си. След малко оставя червена роза върху плочата и тръгва обратно с детето на ръце към алеята с кипариси, където го чака майката на сина му. Тримата се сливат в прегръдка и когато тя го поглежда в очите, открива в тях нещо, което само допреди няколко мига не е било там. Нещо неспокойно и тъмно, което я плаши.
— Добре ли си, Даниел?
Мъжът я гледа дълго време и накрая се усмихва.
— Обичам те — казва той и я целува, знаейки че историята, неговата история, не е приключила.
Всъщност едва сега започва.
Тонадилия ( tonadilla от tonada (исп.) — песен) — испански музикално-комичен жанр, подобен на италианското интермецо. Възниква в началото на XVIII в. В Испания под формата на песен с кратък, сатирично насочен текст. (Всички бележки под линия са на преводача.)
Читать дальше