Карлос Сафон - Затворникът на рая

Горе в апартамента Фермин настани баща ми на канапето и ми поръча да сваря силно кафе. Междувременно той завърза разговор с девойката, като я разпитваше за пътуването й и ръсеше какви ли не баналности, докато баща ми бавно идваше на себе си.

С очарователен акцент и живо изражение София ни разказа, че пристигнала на Френската гара в десет през нощта. Оттам взела такси до Пласа де Каталуня. Като не намерила никого у нас, се подслонила в един бар наблизо и стояла там, докато го затворили. После седнала да ни чака пред входа, убедена, че рано или късно някой от нас ще се появи. Баща ми си спомняше, че майка й ни бе писала, че София ще пристигне в Барселона, но не бе очаквал това да стане толкова скоро.

— Много съжалявам, че се е наложило да чакаш на улицата — рече той. — Аз обикновено никъде не ходя, но тази вечер се случи ергенското празненство на Фермин и…

Очарована от тази новина, София стана и поздрави Фермин с целувка по бузата. Той пък, въпреки че вече се бе оттеглил от бойното поле, не можа да устои на импулса и тутакси я покани на сватбата.

От половин час дърдорехме така, когато Беа, която се връщаше от моминското парти на Бернарда, чу гласовете ни, качвайки се по стълбите, и позвъни на вратата. Щом влезе в трапезарията и видя София, тя пребледня като платно и ми хвърли един поглед.

— Това е братовчедка ми София от Неапол — обявих аз. — Дошла е да учи в Барселона и ще поживее тук известно време…

Жена ми се опита да скрие тревогата си и я поздрави съвсем непринудено.

— Това е моята съпруга Беатрис.

— Беа, моля. Никой не ме нарича Беатрис.

Времето и кафето постепенно смекчиха шока от появата на София и след малко Беа предположи, че горкото момиче навярно е изтощено и ще е най-добре да си легне; и утре е ден, рече жена ми, па макар и сватбен ден. Взехме решение да настаним гостенката в моята някогашна детска стая, а Фермин побърза да изпрати и баща ми в леглото, след като се увери, че няма да изпадне в кома отново. Беа обеща на братовчедка ми, че ще й заеме някоя от своите рокли за церемонията, и когато Фермин, чийто дъх миришеше на шампанско от два метра разстояние, понечи да изтърси някаква неуместна забележка за приликите и разликите между фигурите им, аз го сръгах с лакът в ребрата, за да млъкне.

От една лавица ни наблюдаваше снимка на моите родители в сватбения им ден.

Тримата седяхме в трапезарията и я гледахме изумени.

— Като две капки вода са — промълви Фермин.

Беа ме погледна крадешком, опитвайки се да прочете мислите ми. Взе ръката ми и си придаде весело изражение, готова да смени темата на разговора.

— Е, как мина ергенската вечер? — попита тя.

— Много скромно и сдържано — увери я Фермин. — А как беше моминското парти?

— Всичко друго, но не и скромно.

Фермин ме изгледа сериозно.

— Нали ви казвах, че в тия работи жените са много по-разпасани от нас?

Беа се усмихна загадъчно.

— Кои наричате разпасани, Фермин?

— Извинете непростимата ми грешка, доня Беатрис, че това пенливо вино във вените ми ме кара да дрънкам глупости. Бог ми е свидетел, че вие сте образец за добродетел и финес и преди да загатне, че у вас има дори далечен намек за разпасаност, вашият покорен слуга по-скоро ще онемее и ще прекара остатъка от дните си в монашеска килия.

— Де тоя късмет — подхвърлих аз.

— По-добре да не задълбаваме в темата — пресече ни Беа, като ни гледаше, сякаш и двамата бяхме единайсетгодишни.

— А сега, предполагам, ще отидете на вашата традиционна предсватбена разходка до вълнолома — добави тя.

Фермин и аз се спогледахме.

— Хайде, изчезвайте оттук. И гледайте утре да дойдете навреме в църквата…

Единственото заведение, което намерихме отворено по това време, беше „Ел Шампаньет“ на улица „Монкада“. Навярно им дожаля за нас, защото ни пуснаха да постоим малко, докато чистеха. Когато вече затваряха, при новината, че Фермин само след няколко часа ще мине под венчило, собственикът му изказа съболезнованията си и ни подари една бутилка домашен цяр.

— Кураж и Бог да ви е на помощ — заяви той.

Скитахме се из уличките на квартал Рибера, разнищвайки световните проблеми, както правехме обикновено, докато небето се обагри в лек пурпурен оттенък и разбрахме, че е време младоженецът и неговият кум — сиреч аз — да поемат към вълнолома. Там щяхме отново да посрещнем зората пред най-големия мираж на света — Барселона, която осъмваше отразена във водите на пристанището.