Карлос Сафон - Затворникът на рая

Седнахме, провесили крака от ръба на кея, за да си поделим бутилката, която ни бяха подарили в „Ел Шампаньет“. Между отделните глътки безмълвно съзерцавахме града, следейки полета на ято чайки над купола на църквата „Дева Мария на Милосърдието“, които описваха арка между кулите на сградата на пощата. В далечината, кацнала на възвишението Монжуик, крепостта тъмнееше като призрачна хищна птица, оглеждаща града в нозете си с бдително очакване.

Внезапно тишината бе разкъсана от корабна сирена. От другата страна на Националния док един голям крайцер тъкмо вдигаше котва. Отделяйки се от кея, той отплува с един тласък на витлата, който остави широка следа по водите на пристанището. Десетки пасажери бяха излезли на кърмата и махаха за поздрав. Запитах се дали сред тях бе и Росиито, застанала до своя зрял, представителен търговец на старо желязо от Реус. Фермин умислено се взираше в кораба.

— Смятате ли, че Росиито ще бъде щастлива, Даниел?

— Ами вие, Фермин? Вие ще бъдете ли щастлив?

Гледахме как крайцерът се отдалечаваше, а фигурките се смаляваха все повече, докато накрая станаха невидими.

— Фермин, има едно нещо, което мира не ми дава. Защо не пожелахте да получите сватбени подаръци?

— Не обичам да създавам затруднения на хората. Пък и какво щяхме да правим със сервизите от чаши, лъжичките с герба на Испания и другите неща от този род, които обикновено се подаряват на сватби?

— А на мен би ми било приятно да ви направя подарък.

— Вече ми направихте най-големия подарък, който можех да получа, Даниел.

— Това не се брои. Говоря за подарък за лично ползване и наслаждение.

Фермин ме погледна заинтригуван.

— Само да не е някоя порцеланова мадона или разпятие. Бернарда вече има такава колекция, че почти няма място за нас.

— Не се безпокойте. Не е предмет.

— Нали не говорите за пари…

— Знаете, че за жалост нямам пукнат грош. Заможният у нас е моят тъст, а той не си пилее парите току-така.

— Тези нови франкисти са страшни вариклечковци.

— Тъст ми е добър човек, Фермин. Не го закачайте.

— Слагаме кръст на тази тема, но не се отклонявайте от въпроса сега, когато вече ми пуснахте мухата. Какъв подарък?

— Познайте.

— Кутия „Сугус“.

— Студено, студено…

Фермин повдигна вежди, изгарящ от любопитство. Очите му светнаха отведнъж.

— Не… Наистина ли? Време беше!

Кимнах.

— Всяко нещо с времето си. А сега ме слушайте внимателно. Днес ще видите нещо, за което не бива да разказвате на никого, Фермин. На никого.

— Дори и на Бернарда ли?

Първите лъчи на деня се плиснаха като течна мед по корнизите на Рамбла де Санта Моника. Беше неделя сутрин и улиците бяха пусти и смълчани. Щом навлязохме в тясната уличка „Арко дел Театро“, призрачната светлина, проникваща откъм Рамблас, полека избледня и когато стигнахме пред голямата дървена врата, вече бяхме потънали в един град от сенки.

Качих се по стъпалата и почуках с мандалото. Ехото бавно се изгуби във вътрешността като затихваща вълна̀ в езеро. Фермин, който пазеше почтително мълчание и приличаше на момче, очакващо първо причастие, ме погледна притеснено.

— Не е ли доста раничко за посещение? — попита. — Дано да не разсърдим шефа…

— Това не е универсален магазин. Няма определено работно време — успокоих го аз. — А шефът се казва Исаак. И не се обаждайте, преди той да ви е попитал нещо.

Фермин кимна сговорчиво.

— Гък няма да кажа.

Няколко минути по-късно чух танца на зъбчатите колела, скрипците и лостовете, които задвижваха ключалката, и слязох отново по стъпалата. Вратата се отвори едва колкото педя и орловото лице на Исаак Монфорт, пазителя, надникна навън с обичайния си стоманен поглед. Очите му се спряха най-напред върху мен и след един бегъл оглед се заеха старателно да проучват, анализират и каталогизират моя приятел.

— Това трябва да е знаменитият Фермин Ромеро де Торес — промърмори той.

— Покорен ваш и Божий слуга и…

Сръгах Фермин с лакът, за да млъкне, и се усмихнах на пазителя.

— Добро утро, Исаак.

— Добро ще е онова утро, Семпере, в което не довтасвате тук призори или когато съм в тоалетната, или на църковни празници — отвърна Исаак. — Хайде, влизайте.

Той отвори вратата още мъничко и ни пусна да се вмъкнем вътре. Докато затваряше зад гърба ни, Исаак вдигна от пода маслената си лампа и Фермин можа да разгледа сложния механизъм на ключалката, която се движеше като вътрешностите на най-големия часовник на света.