Карлос Сафон - Затворникът на рая

— Тук някой взломаджия ще види бая зор — изтърси той.

Хвърлих му предупредителен поглед и Фермин побърза да сложи пръст на устните си.

— Търсене или доставка? — попита Исаак.

— Честно казано, от сума време се канех да доведа Фермин, за да опознае това място от първа ръка. Много пъти съм му говорил за него. Той е най-добрият ми приятел и ще се жени днес по обед — обясних аз.

— Мили Боже! — възкликна Исаак. — Горкичкият. Сигурен ли сте, че не искате да ви предложа убежище от брачния ярем?

— Фермин е от онези, които се женят с дълбоко вътрешно убеждение, Исаак.

Пазителят измери Фермин от глава до пети. Моят приятел се усмихна извинително.

— Каква смелост!

После ни поведе по широкия коридор към входа на галерията, водеща към голямата зала. Пуснах Фермин да върви на няколко крачки пред мен, тъй че да открие със собствените си очи онова видение, което думите бяха безсилни да опишат.

Дребната му фигура бе погълната от големия сноп светлина, който падаше от стъкления купол горе. Ярките лъчи се спускаха като водопад от пара по заплетения лабиринт от коридори, тунели, стълби, арки и сводове, който сякаш изникваше от пода като ствола на безкрайно дърво от книги, разперило клони към небето в една невероятна геометрия. Фермин се спря в началото на един мостик, простиращ се към основата на цялата структура, и загледа зрелището, зинал от изумление. Приближих се внимателно до него и сложих ръка на рамото му.

— Фермин, добре дошъл в Гробището на забравените книги.

Според моя личен опит всеки, който откриеше това място, реагираше с възхита и удивление. Красотата и мистерията на обекта довеждаха посетителя до безмълвен, съзерцателен унес. Естествено, Фермин трябваше да е различен. През първия половин час той сякаш бе хипнотизиран и бродеше като обсебен из кътчетата на големия ребус, образуван от лабиринта. Спираше се да почука с кокалчетата на пръстите си по колони и контрафорси, сякаш се съмняваше в тяхната солидност. Заставаше в различни ъгли и перспективи и образуваше далекоглед с ръцете си, опитвайки се да разгадае логиката на структурата. Обикаляше спиралата от библиотеки, почти докосвайки с големия си нос безкрайните редици от книги, като си отбелязваше мислено заглавия и каталогизираше всичко, което откриеше по пътя си. Аз вървях на няколко крачки зад него със смесица от тревога и загриженост.

Вече подозирах, че Исаак ще ни изхвърли с ритници оттам, когато се натъкнах на пазителя на един от мостовете, увиснали между сводовете от книги. За моя изненада, той не само не показваше признаци на раздразнение, но даже се усмихваше добродушно, наблюдавайки напредъка на Фермин по време на първото му проучване на Гробището на забравените книги.

— Вашият приятел е рядък екземпляр — отбеляза Исаак.

— Идея си нямате до каква степен.

— Не се тревожете, оставете го на мира. По някое време ще слезе от облаците.

— Ами ако се загуби?

— Изглежда отракан. Ще се оправи някак.

Имах известни притеснения, но не исках да противореча на Исаак. Отидох с него до стаята, която му служеше за кабинет, и приех чашата кафе, която ми предложи.

— Обяснихте ли вече правилата на вашия приятел?

— Фермин и правила са две несъвместими понятия. Все пак му обясних основните положения и той ми отговори с едно убедително: „Ама разбира се, за какъв ме вземате?“

Докато пълнеше отново чашата ми, Исаак ме улови, че гледам една снимка на дъщеря му Нурия, закачена над писалището му.

— Скоро ще станат две години, откакто ни напусна — рече той с тъга, която сякаш разсече въздуха.

Сведох очи с натежало сърце. И сто години да минеха, смъртта на Нурия Монфорт винаги щеше да е в мислите ми, както и убеждението, че ако никога не бе ме срещнала, може би щеше все още да е жива. Исаак погали с поглед фотографията.

— Вече остарявам, Семпере. Време е някой друг да поеме моята длъжност.

Канех се да възразя, когато Фермин нахълта в стаята зачервен и запъхтян, сякаш беше участвал в маратон.

— Е? — попита Исаак. — Как ви се струва?

— Възхитително. Само дето не виждам да има тоалетна. Или поне не се забелязва от пръв поглед.

— Надявам се, че не сте пуснали една вода в някой ъгъл.

— Направих свръхчовешки усилия, за да устискам дотук.

— Онази врата вляво. Ще трябва да дръпнете веригата на казанчето два пъти, че никога не работи от първия път.

Докато Фермин се облекчаваше, Исаак му наля чаша димящо кафе, която го очакваше при завръщането му.