Карлос Сафон - Затворникът на рая

Задържаните от политическата полиция получаваха при пристигането си номер — обикновено този на килията, която щяха да обитават и в която по всяка вероятност щяха да умрат. За повечето от квартирантите, както някои от тъмничарите обичаха да ги наричат, пътуването до крепостта беше еднопосочно. В нощта, когато затворник номер 13 пристигна в Монжуик, валеше като из ведро. Тънки струи черна вода се стичаха като кървящи вени по каменните стени и въздухът бе пропит с острата миризма на разкопана пръст. Двама офицери го ескортираха до стая, в която имаше само една метална маса и стол. Гола крушка висеше от тавана и примигваше всеки път, когато токът от генератора отслабваше. Мъжът остана да чака там почти половин час — прав, с прогизнали дрехи, наблюдаван от един страж с пушка.

Най-сетне се чуха стъпки, вратата се отвори и влезе един млад мъж, който надали имаше трийсет години. Носеше току-що изгладен вълнен костюм и ухаеше на одеколон. Нямаше войнствения изглед на професионален военен или полицейски служител. Чертите му бяха меки, а изражението — приветливо. На затворника му се стори, че той демонстрираше маниери на заможен млад мъж с известна снизходителност, издаваща чувство за превъзходство, сякаш околната обстановка бе под нивото му. Най-забележителното нещо в лицето му бяха очите — сини и пронизващи, те пламтяха от алчност и недоверие. Зад цялата фасада на заучена елегантност и радушност единствено очите издаваха истинската му природа.

Чифт кръгли очила ги уголемяваха, а напомадената, сресана назад коса му придаваше леко претенциозен вид, който не се връзваше със зловещия декор. Мъжът седна на стола зад бюрото и отвори папката, която носеше в ръка. След бегъл преглед на съдържанието й събра длани, подпря върховете на пръстите си под брадичката и изгледа продължително и втренчено затворника.

— Прощавайте, но мисля, че е станало някакво недоразумение…

Ударът с приклад в стомаха му пресече дъха и затворникът се строполи на пода, свит на кълбо.

— Ще говориш само когато господин директорът ти зададе въпрос — заяви стражът.

— Стани — нареди директорът с треперлив глас, все още несвикнал да издава заповеди.

Затворникът успя да се изправи на крака и да посрещне неприветния му поглед.

— Име?

— Фермин Ромеро де Торес.

В сините очи се четеше презрение и безразличие.

— Що за име е това? За глупак ли ме вземаш? Хайде, кажи си истинското име.

Затворникът, хилав, болнав наглед човечец, протегна документите си към директора. Стражът ги изтръгна от ръката му и отиде до масата. Директорът им хвърли един поглед, цъкна с език и се подсмихна.

— Пак работа на Ередия… — промърмори той, преди да хвърли книжата в кошчето за боклук. — Тези документи не струват. Ще ми кажеш ли как ти е името, или ще се наложи да си поговорим сериозно?

Квартирант номер 13 се опита да изрече някакви думи, но устните му трепереха и успя само да измънка нещо неразбираемо.

— Не се страхувай, човече, ние не ядем хора. Какво са ти разправяли? Шибаните червени ни клеветят наляво и надясно, но тук към онези, които сътрудничат, се отнасяме добре — като към испанци. Хайде, съблечи се.

Квартирантът като че ли се поколеба за миг. Директорът сведе очи, сякаш цялата ситуация му беше неприятна и единствено упорството на затворника го задържаше там.

Миг по-късно стражът му нанесе нов удар с приклада, този път в бъбреците, който пак го събори на пода.

— Нали чу господин директора? До голо, както те е майка родила. Няма да стоим тук цяла нощ.

Квартирант номер 13 успя да се надигне на колене и захвана да съблича окървавените и мръсни дрехи, които покриваха тялото му. Когато остана напълно гол, стражът пъхна цевта на пушката под мишницата му и го принуди да се изправи. Директорът вдигна поглед от бюрото и на лицето му се изписа отвращение, когато видя следите от изгаряния, с които бяха нашарени торсът, бутовете и голяма част от бедрата.

— Нашият шампион май е стар познайник на Фумеро — отбеляза стражът.

— Затваряйте си устата — нареди му директорът не особено убедително.

Сетне погледна нетърпеливо затворника и забеляза, че той плаче.

— Хайде, не плачи и си кажи името.

Мъжът прошепна отново:

— Фермин Ромеро де Торес…

Директорът въздъхна с досада.

— Виж, започвам да губя търпение. Искам да ти помогна и хич няма да ми е приятно, ако се наложи да се обадя на Фумеро и да му кажа, че си тук…

Затворникът заскимтя като ранено куче и се разтрепери толкова силно, че директорът, който очевидно намираше сцената за противна и желаеше да приключи с тази работа час по-скоро, размени поглед със стража, без да каже дума. После, псувайки под сурдинка, записа в регистъра името, което му бе дал затворникът.