Карлос Сафон - Затворникът на рая

— Кой Мартин, писателят ли? Авторът на „Градът на прокълнатите“?

В мрака се разнесе въздишка.

— Никой вече не уважава псевдонимите в тая страна.

— Простете моята нетактичност, но аз обожавах книгите ви. Интересът ми към тях бе почти научен. Именно затова зная, че всъщност вашата ръка е държала перото на знаменития Игнациус Б. Самсон…

— На вашите услуги.

— Е, господин Мартин, удоволствие е да се запозная с вас, макар и при такива злощастни обстоятелства, защото от години съм ви голям почитател и…

— Хей, влюбените гугутки, ще млъкнете ли най-сетне? Тук някои хора се опитват да спят — изръмжа един сърдит глас, който като че ли идваше от съседната килия.

— Чуйте го само! Душата на компанията — намеси се втори глас, долитащ от по-далечна част на коридора. — Не му обръщайте внимание, Мартин. Заспи ли човек тук, дървениците жив ще го изядат, като започнат от срамотиите. Хайде, Мартин, защо не ни разкажете някоя история? От ония за Клое…

— Да, за да лъскаш бастуна като някой маймун — обади се враждебният глас.

— Приятелю Фермин — поде Мартин от килията си. — Имам удоволствието да ви представя Номер 12, който на всичко намира кусури, и Номер 15 — страдащ от безсъние, образован и официален идеолог на нашия корпус. Останалите не говорят много, особено Номер 14.

— Говоря, когато имам какво да кажа — тросна се един глух, леден глас, който явно принадлежеше на Номер 14, както предположи Фермин. — Ако всички тук правеха така, нощите щяха да са по-спокойни.

Новият квартирант претегли мислено това странно общество.

— Добър вечер на всички. Казвам се Фермин Ромеро де Торес и е удоволствие да се запозная с вас.

— Удоволствието е изцяло ваше — отвърна Номер 12.

— Добре дошъл и дано престоят ви тук да е кратък — рече Номер 14.

Фермин погледна отново към чувала с трупа и преглътна на сухо.

— Този беше Лусио, предишният Номер 13 — обясни Мартин. — Не знаем нищо за него, защото беше ням, горкият. Един куршум му беше поразил ларинкса в битката при Ебро 19 19 Битката при р. Ебро (25 юли — 16 ноември 1938 г.) — най-дългото и кърваво сражение между републиканците и националистите по време на Испанската гражданска война. .

— Жалко, че подобна участ не е сполетяла и други — обади се Номер 15.

— От какво умря? — попита Фермин.

— В тоя зандан човек умира просто от това, че е тук — отвърна Номер 12. — Друго почти не е нужно.

Рутината правеше ситуацията по-поносима. Веднъж дневно затворниците от първите два коридора бяха извеждани за около час в оградения с ров двор, за да постоят малко на слънце или под дъжда — В зависимост какво предлагаше времето. Храната се състоеше от наполовина пълна купа със студена, мазна и сивкава каша с неопределено естество и с гранясал вкус, с който гладните стомаси свикваха след няколко дена. Раздаваха я към средата на следобеда и с времето затворниците се научаваха да очакват с нетърпение нейното пристигане.

Веднъж месечно те предаваха мръсните си дрехи и получаваха други, които на теория бяха държани една минута в казан с кипяща вода, макар че дървениците явно не забелязваха тази рязка смяна на температурите. В неделите се отслужваше литургия, на която бе препоръчително да присъстваш. Никой не смееше да я пропусне, защото свещеникът ги проверяваше по списък и отбелязваше липсващите имена. Две отсъствия означаваха едноседмичен пост, а три — едномесечна ваканция в някой от изолаторите в кулата.

Корпусите, дворът и изобщо всички пространства, през които преминаваха затворниците, бяха строго охранявани. Отряд, въоръжен с пушки и пистолети, патрулираше из затвора и когато интернираните се намираха извън килиите си, бе невъзможно да погледнат в коя да е посока и да не видят поне дузина от тези стражи, застанали нащрек с оръжия, готови за стрелба. Към тях спадаха и не толкова заплашителните тъмничари. Никой от тях нямаше вид на военен и сред затворниците битуваше мнението, че това бяха куп неудачници, които в тия тежки времена не бяха успели да си намерят по-свястна работа.

Всеки корпус на затвора имаше назначен тъмничар, който, въоръжен с връзка ключове, дежуреше по дванайсет часа, седнал на стол в края на коридора. Повечето избягваха да се сприятеляват със затворниците, дори не ги заговаряха или поглеждаха, освен в случай на крайна необходимост. Единственото изключение бе един нещастник по прякор Бебо, изгубил око по време на въздушно нападение, докато работел като нощен пазач във фабрика в Пуебло Секо.