Карлос Сафон - Затворникът на рая

— Още не искала да ми казва, горкичката, защото се притеснява. Не знае, че ще ме направи най-щастливия мъж на света.

Изгледах го внимателно.

— Да ви кажа честно, в момента хич не изглеждате щастлив. Заради венчавката ли е? Неприятно ви е, че ще трябва да преминете през църковния ритуал и всичко останало?

— Не, Даниел. Да ви призная, даже го чакам с нетърпение, ако и да има замесени свещеници в тая работа. Готов съм да се женя за Бернарда всеки ден от седмицата.

— Какъв е проблемът тогава?

— Тръгне ли да се жени човек, знаете ли кое е първото нещо, за което го питат?

— Името — отвърнах, без да се замисля.

Фермин кимна бавно. До този миг това изобщо не ми бе минавало през ум. Изведнъж разбрах дилемата, пред която бе изправен моят добър приятел.

— Спомняте ли си какво ви разказах преди години, Даниел?

Спомнях си отлично. По време на гражданската война, благодарение на зловещите дела на инспектор Фумеро (действал най-напред като наемен убиец при комунистите, преди да се присъедини към фашистите), моят приятел се озовал в затвора, където насмалко не изгубил разсъдъка и живота си. Когато успял да се измъкне оттам, жив само по чудо, решил да приеме нова самоличност и да заличи миналото си. Почти умиращ, заел едно име, което зърнал на стар плакат, рекламиращ корида на арената Пласа Монументал. Така се родил Фермин Ромеро де Торес — човек, който съчиняваше историята на живота си ден след ден.

— Значи затова не сте искали да попълните документите в енорийската църква — казах аз. — Защото не можете да използвате името Фермин Ромеро де Торес.

Той кимна.

— Вижте, сигурен съм, че ще намерим някакъв начин да ви снабдим с нови документи. Помните ли лейтенант Паласиос — онзи, дето напусна полицията? Сега преподава физкултура в едно училище в района Бонанова, но понякога се отбива в книжарницата. Веднъж си говорехме за едно-друго и той ми каза, че съществувал цял подземен пазар за нови самоличности за хора, които се завръщат в страната, след като са прекарали няколко години навън. Паласиос познавал един човек с такова ателие близо до старите Кралски корабостроителници, който имал връзки в полицията и срещу сто песети можел да извади на всекиго нов паспорт и да го регистрира в министерството.

— Знам го, казваше се Ередия. Беше голям майстор.

— Беше?

— Намериха го във водите на пристанището преди няколко месеца. Казаха, че бил излязъл на разходка с увеселително корабче, което плавало към вълнолома, и взел, че паднал през борда. Хубава разходка — с вързани на гърба ръце! Фашистки хумор.

— Познавахте ли го?

— Имали сме вземане-даване.

— Значи разполагате с документи, които удостоверяват, че сте Фермин Ромеро де Торес…

— Ередия ме снабди с тях през 39-та, към края на войната. Тогава беше по-лесно, в Барселона цареше пълен хаос и когато хората осъзнаха, че корабът потъва, бяха готови да си продадат дори фамилния герб за две дуро.

— В такъв случай защо не можете да използвате името си?

— Защото Фермин Ромеро де Торес умря през 1940 г. Лоши времена бяха, Даниел, много по-лоши от сегашните. Дори една година не можа да устиска, горкият.

— Умря ли? Къде? Как?

— В затвора на крепостта Монжуик. В килия номер тринайсет.

Спомних си посвещението, което непознатият бе написал в екземпляра от „Граф Монте Кристо“.

На Фермин Ромеро де Торес, който се завърна от мъртвите и държи ключа към бъдещето.

— Онази нощ ви разказах само една малка част от цялата история, Даниел.

— Мислех, че ми имате доверие.

— Бих ви поверил даже живота си със затворени очи. Не става дума за това. Не ви разкрих всичко, защото исках да ви предпазя.

— Да ме предпазите? От какво?

Фермин сведе поглед съкрушен.

— От истината, Даниел… От истината.

Барселона, 1939 г.

Новите затворници бяха докарвани нощем, с автомобили или черни пикапи, които потегляха от полицейското управление на Виа Лайетана и прекосяваха града безшумно, като никой не ги забелязваше или не желаеше да ги забележи. Колите на политическата полиция се изкачваха по старото шосе, което се виеше по склона на възвишението Монжуик, и не един затворник разказваше как, съглеждайки горе силуета на крепостта, изрязан на фона на черните облаци, пълзящи откъм морето, разбирал, че никога вече не ще излезе жив оттам.

Крепостта, закотвена в най-високата, част на скалистия склон, бе увиснала между морето на изток, разгънатия килим от сенки на Барселона на север и безкрайния град на мъртвите на юг — старото гробище на Монжуик, чиято смрад пълзеше нагоре по скалите и се процеждаше през пукнатините в камъните и през решетките на килиите. В други времена замъкът бил използван за обстрелване на града с артилерийски огън, но само няколко месеца след падането на Барселона през януари и окончателното поражение през април, смъртта безмълвно сви гнездо там и барселонците, в плен на най-дългата нощ в своята история, предпочитаха да не вдигат очи към небето, за да не видят силуета на затвора горе на хълма.