Карлос Сафон - Затворникът на рая

— Да ви кажа честно, тия приказки май не са голяма утеха.

— Вижте, сега трябва просто да върнете писмото в джоба на палтото, където сте го намерили, и да забравите цялата история. И през ум да не ви минава да отваряте дума за това пред госпожата.

— Вие така ли щяхте да постъпите на мое място?

— На ваше място щях да намеря този тиквеник и така да го изритам в топките, че да се наложи да ги отстраняват хирургически от тила му и да не му остане мерак за друго, освен да се замонаши. Но аз съм си аз, а вие сте си вие.

Усетих как мъчителната тревога се разлива в душата ми като капка олио в чиста вода.

— Не съм сигурен, че ми помогнахте много, Фермин.

Той сви рамене, вдигна сандъка и изчезна по стълбите нагоре.

Прекарахме остатъка от утрото, заети с обичайните задачи в книжарницата. Два часа умувах над въпроса с писмото и накрая стигнах до заключението, че Фермин имаше право. Не можех обаче да реша дали бе прав и за това, че трябва да се доверя и да си трая, вместо да издиря онзи нещастник и да му сменя физиономията. Календарът на тезгяха показваше датата 20 декември. Разполагах с един месец, за да взема решение.

Денят премина оживено, със скромни, но несекващи продажби. Фермин не пропускаше сгоден случай да похвали баща ми за великолепната ясла и за отличното хрумване да купи този младенец Иисус, напомнящ баскски щангист.

— Като виждам, че вече сте истински ас на продажбите, мисля да се оттегля в задната стаичка да почистя и подредя колекцията, която вдовицата ни остави на съхранение оня ден.

Възползвах се от случая да последвам Фермин и да дръпна завесата зад гърба си. Той ме погледна леко разтревожен, но аз се усмихнах успокоително.

— Ще ви помогна, ако искате.

— Както желаете, Даниел.

В продължение на няколко минути изваждахме книги от сандъците, след което започнахме да ги подреждаме на отделни купчини според жанра, състоянието и размера. Фермин не обелваше дума и избягваше погледа ми.

— Фермин…

— Вече ви казах да не се тревожите за оная работа с писмото. Вашата съпруга не е някоя фльорца и ако един ден реши да ви зареже — не дай Боже това някога да се случи!, — ще ви го каже очи в очи и без разни интриги от сапунен сериал.

— Схванах намека, Фермин. За друго исках да поговорим.

Той вдигна угрижен поглед, досещайки се накъде бия.

— Мислех си, че днес, след като затворим книжарницата, можем да излезем някъде да вечеряме — подхванах. — Ей така, само двамата, че да си поговорим спокойно за нашите работи. За вчерашния посетител и за онова, което ви гризе напоследък. Както ми намирисва, тия неща май са свързани.

Фермин остави върху масата книгата, която бършеше. Погледна ме унило и въздъхна.

— Забъркал съм се в страшна каша, Даниел — промълви най-сетне той. — Такава каша, че не зная как да се измъкна от нея.

Сложих ръка на рамото му. Под работната му престилка се напипваха само кожа и кости.

— В такъв случай позволете да ви помогна. Две глави мислят по-добре от една.

Той само ме гледаше объркано.

— Двамата с вас със сигурност сме излизали и от по-лоши ситуации — настоях.

Фермин се усмихна тъжно, не особено убеден от моята диагноза.

— Вие сте добър приятел, Даниел.

Не съм и наполовина толкова добър, колкото заслужавате, помислих си аз.

По онова време Фермин все още живееше в стария пансион на улица „Хоакин Коста“ и от достоверен източник знаех, че останалите наематели — В тясно и тайно сътрудничество с Росиито и нейните сестри по оръжие — му подготвят ергенска вечер, която щяла да влезе в историята. Когато се отбих да го взема малко след девет, той вече ме чакаше пред входа.

— Да ви кажа честно, не съм много гладен — заяви, щом ме видя.

— Жалко, защото мислех да отидем до „Кан Луис“ — предложих аз. — Тази вечер сервират яхния от нахут и телешко…

— Добре, да не взимаме прибързани решения — съгласи се Фермин. — Доброто ястие е като разцъфнала девойка: само будалите не умеят да го оценят.

С този бисер от неизчерпаемия запас афоризми на бележития дон Фермин Ромеро де Торес поехме към заведението, което беше любимият ресторант на моя приятел в цяла Барселона и в голяма част от познатия свят. „Кан Луис“ се намираше на „Карер де ла Сера“ №49, на границата с квартала Равал. В скромната и донякъде театрална обстановка, пропита с мистериите на старата Барселона, ресторантът предлагаше отлична кухня и образцово обслужване на цени, които дори Фермин или аз можехме да си позволим. В делничните вечери там се събираше бохемска общност, в която хора от театралните и писателските среди и други заможни или бедни клиенти пиеха и вдигаха наздравици заедно.