Дан Симънс - Ужас

Той се усмихна на себе си, осъзнавайки, че запомня тази сцена, този момент като интересна случка, която да разкаже на Джейн, на дъщеря си Елинор и на прекрасната си племенница София. Напоследък често го правеше: разглеждаше опасното им положение на леда като поредица от интересни случки и дори им измисляше текст — не твърде обширен, просто достатъчен, за да задържи вниманието, — за да може да ги разкаже в компанията на неговите мили дами, когато излизат да вечерят навън. Този ден — нелепото укритие, скупчените вътре мъже, доброто предчувствие, миризмата на оръжейна смазка, вълна и тютюн, дори ниско надвисналите сиви облаци, навяваният сняг и лекото напрежение, докато очакваха плячката си — щеше да го представя в много добра светлина през следващите години.

Внезапно сър Джон отмести поглед наляво и надникна над рамото на лейтенант Левеконт към погребалната яма, която се намираше на по-малко от двайсет фута южно от укритието. Отворът към черното море отдавна беше замръзнал, а и след погребението самият кратер беше запълнен почти до ръба със сняг, но видът на леката вдлъбнатина в снега караше вече поомекналото сърце на сър Джон да се свива при мисълта за младия Гор. Ала погребалната служба беше прекрасна. И той я беше провел с достойнство и гордо воинско държание.

Сър Джон забеляза два черни предмета, които лежаха близко един до друг в най-хлътналата част на ледената вдлъбнатина — може би бяха тъмни камъчета? Копчета или монети, оставени там в памет на лейтенант Гор преди седмица от някой от моряците, преминаващи покрай мястото на погребението? В сумрачната, променлива светлина на снежната буря мъничките черни кръгчета, почти невидими, ако не знаеш къде точно да търсиш, сякаш се взираха право в сър Джон с тъжен укор. Той се запита дали заради някакви неочаквани климатични условия там не бяха останали два мънички отвора към морето, които не бяха замръзнали по време на редуващите се студове и снеговалежи, и сега на фона на сивкавия сняг не се виждаха две малки кръгчета черна вода.

Черните кръгчета примигнаха.

— Ъъъ… сержант… — започна сър Джон.

Цялото дъно на погребалния кратер сякаш изригна нагоре. Нещо огромно, сивкавобяло и могъщо се стрелна към укритието и бързо се скри зад южната страна на брезента, изчезвайки от полезрението на амбразурата.

Пехотинците, които явно не бяха съвсем сигурни какво са видели току-що, нямаха време да реагират.

Мощен удар се стовари върху южната стена на укритието, на по-малко от три фута от лейтенант Левеконт и сър Джон, събаряйки желязното скеле и раздирайки брезента.

Морските пехотинци и сър Джон скочиха на крака; плътният брезент над главите им, зад тях и отстрани се разкъса на парчета, разпорен от черни нокти с дължината на бойни ножове. Всички изкрещяха в един глас. Разнесе се противна смрад на мърша.

Сержант Брайънт вдигна мускета си — съществото беше вътре , при тях, сред тях, обграждайки ги с нечовешките си ръце, — но преди да успее да стреля, струя чист въздух премина през зловонния дъх на хищника. Главата на сержанта се откъсна от раменете му, прелетя през амбразурата и се търкулна по леда.

Левеконт изкрещя, някой стреля с мускета си само за да улучи стоящия до него пехотинец. Покривът на брезентовото укритие беше изчезнал и нещо огромно закриваше отвора, през който би трябвало да се вижда небето; и в този момент, когато сър Джон се обърна, за да се хвърли извън разкъсаната палатка, страшна болка го преряза под коленете.

След това всичко пред очите му стана размазано и нелогично. Струваше му се, че виси с главата надолу, гледайки как част от мъжете се търкалят като разпръснати кегли по леда, а други изхвърчат навън от унищоженото укритие. Разнесе се втори изстрел от мускет, но оръжието беше стреляло след като един морски пехотинец го бе захвърлил на леда — сега той се опитваше да избяга, пълзейки на четири крака по леда. Сър Джон виждаше всичко това — невъзможно, абсурдно, — полюлявайки се с главата надолу. Болката в краката му стана непоносима, после се разнесе силен трясък като от трошене на млади фиданки, а в следващия миг той полетя в погребалния кратер, към очакващия го нов кръг от черна вода. Главата му разби тънката ледена кора като топка за крикет, ударила се в стъклото на прозорец.

Студът накара бясно туптящото сърце на сър Джон временно да спре. Той се опита да изкрещи, но погълна солена вода.

Аз съм в морето. За пръв път в живота ми се намирам в самото море. Колко необичайно.