Пълните с книги рафтове, монтирани върху леко наклонената навътре стена на корпуса, помагаха за изолацията на каютата на Крозиър, но само донякъде. Под тавана, напреки на широката пет фута каюта, имаше още един пълен с книги рафт, който висеше на три фута над сгъваемото бюро, отделящо спалната част от приемната. Точно над главата му се намираше черният кръг на престъновия илюминатор, чието изпъкнало матово стъкло се подаваше съвсем малко над палубата, но сега тъмнееше под трите фута сняг и защитния брезент. От илюминатора непрекъснато нахлуваше студен въздух, наподобяващ вледеняващото дихание на отдавна мъртво същество, което все още се опитва да диша.
Срещу бюрото на Крозиър имаше тясна лавица, върху която стоеше умивалникът му. В него не държаха вода, тъй като тя бързо замръзваше. Стюардът на Крозиър, Джопсън, носеше всяка сутрин гореща вода на капитана от печката. Между бюрото и умивалника оставаше толкова място, колкото да може Крозиър да стои прав или — както сега — да седи пред бюрото си на табуретката, която плъзваше отдолу под лавицата, когато не я използваше.
Той продължаваше да гледа втренчено пистолета и бутилката уиски.
Капитанът на КНВ „Ужас“ често си мислеше, че не знае нищо за бъдещето — с изключение на това, че както неговият кораб, така и „Еребус“ никога повече няма да плават на парна тяга или под платна, — но след това си напомняше, че едно нещо знае със сигурност: когато всичките му запаси от уиски се изчерпеха, Франсис Роудън Мойра Крозиър щеше да си пръсне мозъка.
Покойният сър Джон Франклин беше напълнил склада си със скъп китайски порцелан — всички съдове, естествено, носеха инициалите на сър Джон, както и фамилния му герб, — а също и с оловен кристал, четирийсет и осем телешки езика, изящни сребърни прибори, също гравирани с герба му, каци с пушена вестфалска шунка, струпани пити двойно глостърско сирене, няколко торби със специално доставен чай от плантацията на негови роднини в Дарджилинг и глинени бурканчета с любимия му мармалад от малини.
И въпреки че Крозиър се беше запасил с известно количество деликатеси за офицерските обеди, които се налагаше да организира от време на време, повечето от парите и складовото му пространство бяха отишли за триста двайсет и четирите бутилки уиски. Не беше отлежало шотландско уиски, но щеше да свърши работа. Крозиър знаеше, че отдавна е достигнал онзи момент в пиянството си, когато количеството винаги натежава над качеството. Понякога, като например миналото лято, когато беше особено зает, една бутилка му стигаше за две седмици, че и повече. Друг път — както през изминалата седмица — той пресушаваше по една бутилка на вечер. Всъщност Крозиър беше престанал да брои празните бутилки, когато предишната зима мина двестате, но знаеше, че краят на запасите му със сигурност наближава. В нощта, когато изпиеше последната бутилка и стюардът му кажеше, че повече няма — Крозиър беше уверен, че това ще се случи през нощта, — той беше твърдо решил да запъне ударника, да опре дулото на пистолета в главата си и да дръпне спусъка.
Някой по-практичен капитан, разбира се, щеше да си напомни, че в алкохолния склад се съхраняват значителен остатък от първоначалните четири хиляди и петстотин галона — галона — от концентриран западноиндийски ром, като всяка кана беше между шейсет и пет и седемдесет градуса. Хората получаваха ежедневно своята дажба от четвърт пинта ром, разреден с три четвърти пинта вода, така че имаше достатъчно галони, за да могат да се къпят в тях. Някой по-дребнав и по-алчен капитан алкохолик щеше да предяви претенциите си върху рома, предназначен за моряците. Но Франсис Крозиър не обичаше ром. Никога не го беше обичал. Уискито беше неговото питие и когато запасите му свършеха, щеше да свърши и животът му.
Когато видя тялото на Томи Евънс, по-точно долната му половина, с почти комично разкрачени във формата на Y крака, все още обути в панталони и ботуши, Крозиър си спомни за деня, когато го бяха повикали при разнебитеното мечешко укритие на четвърт миля от „Еребус“. Той осъзна, че след по-малко от двайсет и четири часа щяха да се навършат пет месеца от кошмара на 11 юни. Отначало Крозиър и останалите офицери, които изтичаха на мястото, изпитаха пълно недоумение при вида на настаналото опустошение: брезентът беше разкъсан, металните колове бяха огънати и смачкани. Дървената пейка беше натрошена на парчета и сред тях лежеше обезглавеното тяло на сержанта от морската пехота Брайънт, командир на морските пехотинци в експедицията. Главата му — която още не беше открита при пристигането на Крозиър — се беше търколила на почти трийсет ярда, преди да се спре в одрания труп на мечето.
Читать дальше