Дан Симънс - Ужас

Защо тогава, чудеше се Крозиър, една страна като Англия, благословена от Бог да се намира в единия от двата най-благодатни и плодородни умерени пояса, предназначени за обитаване от човечеството, продължава да изпраща кораби и хора в ледовете на северните и южните полярни области, където дори облечените в кожи диваци отказват да отидат?

И по-важният въпрос — защо точно Франсис Крозиър продължаваше да се връща по тези ужасни места в служба на страната и офицерите й, които така и не оцениха способностите и истинската му стойност като човек, макар и дълбоко в сърцето си да знаеше, че един ден ще умре в арктическия студ и мрак?

Капитанът си спомняше, че още като малко момче — преди да тръгне по моретата на тринайсетгодишна възраст — той носеше в себе си като студена тайна една дълбока меланхолия. Меланхоличната му природа се проявяваше в наслаждението, което изпитваше, когато в зимните вечери излизаше извън селото и наблюдаваше как уличните фенери угасват; в постоянното търсене на малки местенца, където да се крие — Франсис Крозиър никога не беше страдал от клаустрофобия; в страха от тъмното, приемано като въплъщение на смъртта, коварно отнела майка му и баба му, което въпреки всичко той не спираше да търси, криейки се на тавана, докато останалите момчета играеха навън, на светло. Крозиър помнеше този таван — гробищния му хлад, миризмата на студ и плесен, тъмнината и вътрешното напрежение, каращо човек да остане насаме с мрачните си мисли.

Той напълни малката си чаша и отпи от нея нова глътка. Внезапно ледът простена по-силно и корабът изскърца в отговор — опитвайки се да се отмести в замръзналото море, но неспособен да помръдне от мястото си. В отговор ледът притисна още по-силно корпуса му от всички страни и нададе вой. Металните скоби в трюма се сгънаха под натиска, внезапният трясък прозвуча като пистолетни изстрели. Моряците и офицерите продължиха да похъркват, привикали към нощните шумове, които издаваше опитващият се да ги смачка лед. На горната палуба офицерът на вахта, който дежуреше при минус седемдесет градуса 40 40 Около минус петдесет и шест градуса по Целзий. , потропа с крака, за да възстанови кръвообращението си, и четирите глухи удара прозвучаха на капитана като гласа на отегчен родител, нареждащ на кораба да престане с възраженията си.

На Крозиър му беше трудно да си представи, че София Кракрофт е посещавала този кораб, стояла е в тази същата каюта, възхищавала се е на глас колко е спретната, чиста и уютна, колко академично изглежда с всичките тези книги и колко е приятна южната светлина, проникваща през илюминатора.

Това се беше случило седем години по-рано, с точност почти до седмица, през пролетния за Южното полукълбо месец ноември 1840 година, когато Крозиър пристигна в Земята на Ван Димен южно от Австралия със същите тези два кораба — „Еребус“ и „Ужас“ — на път за Антарктида. Командир на експедицията беше приятелят на Крозиър, макар и с по-висше обществено положение, капитан Джеймс Рос. Те спряха в град Хобарт, за да попълнят запасите си от провизии, преди да навлязат в антарктически води, а сър Джон Франклин, губернаторът на острова, използван като каторжническа колония, настоя двамата млади офицери — капитан Рос и командир Крозиър — да отседнат в правителствената резиденция по време на престоя си.

Това бяха очарователни дни, а за Крозиър — съдбовно романтични.

Инспекцията на корабите от експедицията се проведе във втория ден от престоя им — корабите бяха чисти, преоборудвани, запасите им от провизии бяха почти попълнени, младите им екипажи все още не бяха брадясали и измършавели, каквито щяха да станат след двете години в арктическите ледове, които им предстояха — и докато капитан Рос лично развеждаше губернатора сър Джон и лейди Джейн Франклин, Крозиър се озова в положението на придружител на племенницата на губернатора, тъмнокосата и светлоока млада дама София Кракрофт. Той се влюби в нея още същия ден и отнесе напъпилата си любов в мрака на следващите две южни зими, където тя разцъфна в натрапчива фиксидея.

Продължителните вечери под размахваните от прислужници ветрила в дома на губернатора бяха изпълнени с весели разговори. Губернатор Франклин беше изморен мъж на петдесет и няколко години, обезкуражен от липсата на признание за неговите постижения и още по-обезсърчен от съпротивата на местната преса, богатите земевладелци и бюрократи по време на третата му година в Земята на Ван Димен, но двамата със съпругата му лейди Джейн бяха живнали по време на посещението на сънародниците им от Изследователската служба — неговите „колеги пътешественици“, както сър Джон обичаше да се обръща към тях.