Преди настъпването на зимата чудовището от ледовете им отне още четирима души, като двама от тях измъкна от палатката по време на един от походите с участието на Крозиър, но онова, което сложи край на пътуванията в средата на август, беше завръщането на гръмотевичните бури и гъстата мъгла. Повече от три седмици корабите останаха в мъглата, обсипвани от мълнии, а хората излизаха на леда само при крайна необходимост и за съвсем кратко време — предимно ловни отряди и няколко екипа за поддържане на противопожарните дупки. По времето, когато странната мъгла и мълниите отминаха, вече беше началото на септември и студовете и снегът се завърнаха.
Въпреки ужасното време Крозиър отново започна да изпраща отряди до Земята на крал Уилям, но когато вторият лоцман Джайлс Макбийн и един моряк бяха убити само на няколко ярда пред трите шейни — заради силния снеговалеж останалите моряци и офицерът, втори лейтенант Ходжсън, не бяха видели нищо, ала предсмъртните викове бяха чути от всички, — Крозиър „временно“ прекрати пренасянето на провизии на брега. Принудителното прекъсване продължаваше вече втори месец, а към 1 ноември никой здравомислещ член на екипажа не искаше да тръгне доброволно на осем — или десетдневно пътуване с шейна в мрака.
Капитанът знаеше, че на брега трябваше да се складират поне десет тона припаси, а не пет, колкото беше изпратил той. Проблемът беше — както се бяха убедили Крозиър и останалите членове на отряда в нощта, когато чудовищният звяр беше разкъсал палатката, съседна на капитанската, и щеше да отвлече моряците Джордж Кинеърд и Джон Бейтс, ако двамата не бяха побягнали с всички сили — че който и да е лагер, разположен на равния, каменист, брулен от вятъра бряг, нямаше как да бъде защитен. На корабите, поне докато бяха здрави, обшивките на корпуса и високите палуби служеха като един вид стени, превръщащи ги в нещо като крепости. На каменистия бряг и в палатки, независимо колко нагъсто бяха поставени те, щяха да са необходими най-малко двайсет въоръжени мъже, охраняващи денонощно периметъра, и въпреки това тварта можеше да се появи сред тях, преди пазачите да успеят да реагират. Всеки, който бе пътувал с шейна до Земята на крал Уилям и беше лагерувал на леда, беше наясно с това. А след като продължителността на нощта се увеличи, страхът от това да останат часове наред незащитени в палатките — както и от самия арктически студ — се загнезди дълбоко в душите на хората.
Крозиър отново отпи от уискито си.
Беше месец април 1843 година — ранна есен в Южното полукълбо, макар дните все още да бяха дълги и топли — когато „Еребус“ и „Ужас“ се завърнаха на Земята на Ван Димен.
Рос и Крозиър отново гостуваха в дома на губернатора, наричан официално от старите жители на Хобарт губернаторската резиденция, но този път беше очевидно, че съпрузите Франклин ги е налегнало тежко униние. Крозиър, щастлив от възможността отново да се намира близо до София, беше склонен да не обръща внимание на това, но дори неустоимата София беше потисната заради тягостната атмосфера, събитията, заговорите, предателствата, разобличенията и кризите, които бяха връхлетели Хобарт пред двете години, прекарани от „Еребус“ и „Ужас“ в южните ледове. През първите два дни, прекарани в губернаторската резиденция, той успя да чуе достатъчно, за да придобие представа за причините, довели до депресията на семейство Франклин.
Явно местните жители и дребните земевладелци, представяни от един подмолен и подъл Юда в лицето на секретаря на колонията капитан Джон Монтагю, бяха решили на шестата година от управлението на сър Джон като губернатор, че той просто не е подходящ за поста, както не е подходяща и съпругата му, прямата и нестандартна лейди Джейн. Единственото, което Крозиър научи от самия сър Джон — всъщност дочу, защото обезвереният сър Джон разговаряше с капитан Рос, докато тримата мъже пиеха бренди и пушеха пури в претъпкания с книги кабинет в имението, — беше, че местните жители показват „известна недоброжелателност и достойна за съжаление липса на интерес към обществените дела“.
От София Крозиър научи, че сър Джон се е превърнал, поне в очите на обществото, от „човека, изял обувките си“ в „човека, който не би наранил и муха“, а след това бързо е станал известен из целия Тасманийски полуостров като „мъж под чехъл“. Последната клевета, увери го София, се обясняваше с неприязънта на местните жители към лейди Джейн, както и към опитите на сър Джон и съпругата му да подобрят положението на аборигените и затворниците, които работеха при нечовешки условия.
Читать дальше