Дан Симънс - Ужас

— Какво предлагате, сержант?

— Укритие, сър Джон.

— Укритие?

— Като при лов на патици, сър Джон — каза сержант Тоузър, пехотинецът с пурпурен родилен белег на бледото лице. — Господин Мъри има идея как да го направим.

Сър Джон се обърна към възрастния шивач на платна от „Еребус“.

— Ще използваме резервните железни пръти за гръмоотводите, сър Джон, и ще ги огънем, придавайки им нужната ни форма — каза Мъри. — Така ще разполагаме с лека рамка за укритието, което ще прилича на палатка, нали разбирате.

— Само че няма да има пирамидална форма като нашите палатки — продължи Джон Мъри, — а ще бъде ниско и продълговато, с козирка отпред, почти като брезентовите навеси на селските панаири, милорд.

Сър Джон се усмихна.

— А нашата мечка няма ли да забележи панаирджийския навес на леда, господа?

— Не, сър — отвърна шивачът на платна. — Аз ще съм нарязал, ушил и боядисал брезента в бяло, докато падне нощта — или сумрака, който тук наричаме нощ. Ще разположим укритието до някой нисък торос, където ще се слее с околността. Ще се вижда дългият, тесен, хоризонтален прорез, през който ще се стреля. От дъските, които използвахме за погребалното скеле, господин Уийкс ще скове пейки, върху които да се свиват стрелците, за да не мръзнат върху леда.

— Колко стрелци смятате да поберете в това… мечешко укритие? — попита сър Джон.

— Шестима, сър — отвърна сержант Брайънт. — Само залпов огън ще успее да свали този звяр, сър. Като с войските на Наполеон при Ватерло.

— А ако тази мечка има по-добро обоняние от Наполеон при Ватерло? — попита сър Джон.

Мъжете се засмяха, но сержант Тоузър отговори:

— И за това сме помислили, сър Джон. В повечето дни напоследък вятърът духа от север-северозапад. Ако построим укритието край тороса до мястото, където почива клетият лейтенант Гор, сър, зоната ни за поразяване ще е цялото широко ледено поле на северозапад. Почти сто ярда открито пространство. Вероятността звярът да се спусне от високите тороси от наветрената страна е много голяма, сър Джон. И когато стигне до мястото, на което го искаме, веднага ще получи един бърз залп от куршуми „Миние“ в сърцето и дробовете, сър.

Сър Джон се замисли.

— Но ще трябва да извикаме хората обратно, сър — каза моряк Едуард Кауч. — Докато толкова хора бродят по леда и стрелят с пушките си по всеки връх на глетчер при най-малък порив на вятъра, никоя уважаваща себе си мечка няма да се доближи на по-малко от пет мили до кораба, сър.

Сър Джон кимна.

— И какво ще примами нашата мечка в зоната за поразяване, господа? Измислихте ли каква ще е примамката?

— Да, сър — отвърна сержант Брайънт с усмивка. — Прясното месо винаги привлича тези убийци.

— Не разполагаме с прясно месо — каза сър Джон. — Нямаме дори и късче тюленско.

— Да, сър — съгласи се сержантът от морската пехота. — Но имаме малкото мече. Щом укритието бъде построено и поставено на мястото му, ние ще го заколим, без да пестим кръвта, сър, и ще оставим месото на леда на около двайсет и пет ярда от стрелковата ни позиция.

— Значи според вас нашето животно е канибал? — попита сър Джон.

— О, да, сър — отвърна сержант Тоузър, който се изчерви под пурпурния белег. — Ние смятаме, че тази твар ще изяде всичко, което кърви или мирише на месо. И когато се нахвърли върху плячката си, ще я напълним с куршуми, а после ще получим по десет суверена всеки, след това ще презимуваме, ще преминем триумфално през прохода и ще се приберем у дома.

Сър Джон кимна одобрително.

— Направете го — рече той.

В петък следобед, 11 юни, сър Джон излезе от кораба заедно с лейтенант Левеконт, за да инспектира мечешкото укритие.

Двамата офицери трябваше да признаят, че дори само от трийсет фута разстояние укритието беше практически невидимо, вградено в ниския леден торос до мястото, където сър Джон беше произнесъл надгробното слово. Белите платна се сливаха почти напълно със снега, а в прореза на амбразурата на неравни интервали висяха парцали, разчупващи правата хоризонтална линия. Шивачът на платна и оръжейникът бяха прикрепили брезента към железните пръти толкова здраво, че той дори не потрепваше при поривите на силния вятър, който навяваше сняг върху леда.

Левеконт поведе сър Джон по ледената пътека, минаваща зад тороса — встрани от зоната на поразяване, — а след това по ниския леден вал, който водеше до процепа в задната част на палатката. Вътре седеше сержант Брайънт заедно с морските пехотинци от „Еребус“ — капрал Пиърсън и редниците Хийли, Рийд, Хопкрафт и Пилкингтън. Когато командирът на експедицията влезе в палатката, мъжете започнаха да се надигат от местата си.