Дан Симънс - Ужас

Когато камбаната удари осем пъти за началото на първата къса следобедна вахта — в четири часа, — екипажите на двата кораба се събраха на мястото на погребението, което се намираше на четвърт миля от „Еребус“. Сър Джон беше заповядал да присъстват всички, като на корабите щяха да останат само най-малкият възможен брой вахтени, а освен това им беше наредил да не обличат никакви дрехи върху парадните униформи, затова в уречения час на леда се събраха повече от сто треперещи от студ, но облечени в пълна парадна униформа офицери и моряци.

Ковчегът на лейтенант Гор беше спуснат от борда на „Еребус“ и привързан с ремъци върху голяма шейна, която бе допълнително подсилена за тази печална цел. Покриха го с личния „Юниън Джак“ на сър Джон. След това трийсет и двама моряци, двайсет от „Еребус“ и дванайсет от „Ужас“, започнаха бавно да теглят шейната ковчег към мястото на погребението, докато четирима от най-младите моряци, които все още бяха зачислени като юнги — Джордж Чеймбърс и Дейвид Йънг от „Еребус“, Робърт Голдинг и Томас Евънс от „Ужас“, — биеха равномерно по барабаните, обвити в черен плат. Тържествената процесия беше ескортирана от двайсет мъже, сред които капитан сър Джон Франклин, командир Фицджеймс, капитан Крозиър и повечето от останалите офицери и старшини в пълна парадна униформа, с изключение на онези, които бяха останали да командват двата почти опустели кораба.

На мястото на погребението отряд морски пехотинци в червени мундири стоеше мирно, в очакване да отдаде почест със залп. Воден от трийсет и три годишния сержант Дейвид Брайънт, отрядът се състоеше от капрал Пиърсън, редник Хопкрафт, редник Пилкингтън, редник Хийли и редник Рийд от „Еребус“ — от контингента морски пехотинци на флагмана липсваше само редник Брейн, който беше починал предишната година и беше погребан на остров Бичи, — както и от сержант Тоузър, капрал Хеджес, редник Уилкс, редник Хамънд, редник Хедър и редник Дейли от КНВ „Ужас“.

Крачещият зад погребалната шейна лейтенант Х. Т. Д. Левеконт, който беше поел задълженията на покойния, носеше триъгълната шапка на лейтенант Гор и сабята му. До Левеконт вървеше лейтенант Джеймс Феърхолм, носещ синя кадифена възглавница, върху която бяха подредени шестте медала, заслужени от младия Гор по време на службата му в Кралския военноморски флот.

Когато погребалната процесия се приближи до дупката в леда, отрядът от дванайсет морски пехотинци се раздели в две колони, оформяйки тясна пътека. Пехотинците застанаха мирно, стиснали пушките си с прикладите нагоре, докато процесията от теглещите шейната моряци, почетната стража и останалите опечалени преминаха между тях.

Докато сто и десетте мъже заемаха местата си сред групата от офицери, събрани около кратера в леда — някои моряци се изкачиха върху торосите, за да могат да виждат по-добре, — сър Джон поведе капитаните към тяхното място върху временния подиум в източния край на дупката. Трийсет и двамата моряци бавно отвързаха тежкия ковчег от шейната и го спуснаха внимателно по полегатите дъски до временното му място върху дървеното скеле, построено над правоъгълника от тъмна вода. Когато най-накрая се озова на мястото си, той лежеше не само върху дървените талпи, но и върху три здрави буксирни въжета, опъвани от същите мъже, които бяха избрани да теглят шейната.

Когато барабаните прекратиха глухия си тропот, всички свалиха шапките си. Студеният вятър рошеше дългите коси на мъжете, които заради погребалната служба бяха измити, вчесани назад и вързани с панделки. Денят беше студен — термометърът показваше около пет градуса по време на последното измерване на температурата на въздуха, проведено в три часа следобед, — но арктическото небе, обсипано с ледени кристали, представляваше солиден купол от златиста светлина. И сякаш за да окаже почит на лейтенант Гор, слънчевият диск над южния хоризонт, покрит от прозрачната ледена пелена, беше придружен от още три светила — лъжливи слънца, носещи се около истинското и над него — свързани помежду си с ореол от многоцветна светлина. Много мъже наведоха глави, потресени от уместността на гледката.

Сър Джон проведе заупокойната служба със звучен глас, който достигаше с лекота до сто и десетте мъже, събрани около него. Ритуалът им беше много добре познат. Думите звучаха обнадеждаващо и събуждаха познати чувства. Накрая на панихидата почти никой не обръщаше внимание на студения вятър, докато познатите думи отекваха над леда.