Дан Симънс - Ужас

— Ангаткут тукурук! Куарубвичук… ангаткут туркук… Панига… туунбак! Таник… налуабмю тукутаясирук… умиякпак тукутаясирук… нанук тукуткаа! Панига… туунбак нанук… анганткут кукурук!

След това кръвотечението се усили дотолкова, че той вече не можеше да говори. Кръвта бликаше от устата му като фонтан и го задавяше и въпреки че двамата със Стенли го повдигнахме, опитвайки се да му помогнем да прочисти дихателните си пътища, той вдишваше само кръв. След няколко секунди ужасни мъчения гърдите му престанаха да се повдигат, той се отпусна в ръцете ни и очите му се изцъклиха. Стенли и аз го положихме на масата.

— Внимавай! — извика Стенли.

В първия момент не можах да разбера предупреждението на другия лекар — старецът лежеше мъртъв и неподвижен, когато се наведох над него не можах да открия нито пулс, нито дихание, — но след това се обърнах и видях ескимоската.

Тя беше взела един от окървавените скалпели от работната ни маса и се приближаваше към нас, вдигайки оръжието. Веднага разбрах, че тя не ми обръща никакво внимание — погледът й беше вперен в мъртвото лице и гърдите на мъжа, който можеше да е неин съпруг или баща, или брат. През онези няколко секунди в моето съзнание на човек, който не знаеше нищо за обичаите на езическото й племе, се изредиха безброй безумни образи — момичето изрязва сърцето на мъжа, може би за да го погълне в някакъв ужасяващ ритуал, или избожда очите на мъртвеца, или отрязва един от пръстите му, или просто добавя нови белези към мрежата от стари, която покриваше тялото му като моряшка татуировка.

Тя не направи нищо такова. Преди Стенли да успее да я хване и докато аз се навеждах над масата в опит да прикрия мъртвеца с тялото ми, защото просто не ми хрумна нищо друго, ескимоското момиче замахна със скалпела с хирургическа ловкост — очевидно беше използвала остри като бръснач ножове през по-голямата част от живота си — и преряза кожената връв, на която висеше каменният амулет на мъжа.

Подхващайки плоския бял изцапан с кръв камък във формата на мечка, тя го скри под парката си и остави скалпела обратно на мястото му.

Двамата със Стенли се спогледахме. След това главният лекар на „Еребус“ отиде да събуди младия моряк, който служеше като помощник в лазарета, и го изпрати да съобщи на вахтения офицер, а чрез него и на капитана, че старият ескимос е мъртъв.

4 юни, продължение…

Погребахме ескимоса някъде около един и половина сутринта, спускайки увитото му в брезент тяло в тясна противопожарна дупка в леда, намираща се само на двайсетина ярда от кораба. Тази противопожарна дупка, осигуряваща достъп до намиращата се на петнайсет фута под леда незамръзнала вода, беше единствената, която хората успяха да запазят да не замръзне през студеното лято — както съм споменавал и преди, моряците се страхуват от пожар повече от всичко на света, — и сър Джон нареди тялото да бъде спуснато там. Докато Стенли и аз се опитвахме да натикаме тялото с помощта на пръти надолу в тесния леден тунел, чувахме ударите на брадвите и редките ругатни, които се разнасяха на няколкостотин ярда източно от нас, където отряд от двайсет моряци се труди цяла нощ, за да изкопае по-благоприлична дупка за погребението на лейтенант Гор на следващия ден — всъщност по-късно днес.

Посред нощ тук беше достатъчно светло, за да могат да се прочетат химни от Библията — ако изобщо някой беше донесъл Библия, за да чете химни от нея, но никой не го направи, — и мъждивата светлина облекчаваше задачата ни — на нас, двамата лекари, и на двамата моряци, на които им беше наредено да ни помагат, — докато мушкахме, бодяхме, бутахме, плъзгахме и накрая успяхме да натикаме тялото на ескимоса надълбоко в синия лед и в черната вода, течаща под него.

Ескимоската стоеше безмълвно и ни наблюдаваше, без да показва никакви емоции. От север-северозапад духаше вятър и черната й коса се развяваше над изцапаната качулка на парката й и се мяташе пред лицето й като разрешени гарванови пера.

Ние бяхме единствените членове на погребалната групичка — лекарят Стенли, двамата задъхани, ругаещи под носа си моряци, туземката и аз, — докато под сипещия се сняг не се появиха капитан Крозиър и един висок, дългурест лейтенант, които останаха да наблюдават финалните ни усилия. Накрая тялото на ескимоса преодоля последните пет фута от ледения тунел и се изгуби в черното течение на петнайсет фута под леда.

— Сър Джон нареди жената да не прекарва нощта на „Еребус“ — каза тихо капитан Крозиър. — Дойдохме да я отведем на „Ужас“. — Крозиър се обърна към високия лейтенант, който, сега си спомних, се казваше Ървинг: — Джон, тя ще бъде твоя отговорност. Намери й място по-далеч от погледите на мъжете — може би зад сандъците в предната част на лазарета — и се погрижи за безопасността й.