Дан Симънс - Ужас

Първата ми мисъл беше, че ескимосът е умрял, но се оказа, че причината не е тази. Един моряк беше пристигнал, за да ме извика на доклад пред сър Джон и другите капитани.

Сър Джон, командир Фицджеймс и капитан Крозиър явно останаха разочаровани от моя доклад за известните ми обстоятелства около смъртта на лейтенант Гор и макар че обикновено това щеше силно да ме разстрои, в този ден — може би заради ужасната ми умора и психологическите промени, които бяха настъпили по време на пътуването ми с отряда на лейтенант Гор — разочарованието на моите командири изобщо не ме притесни.

Първо докладвах за състоянието на нашия умиращ ескимос и любопитния факт за липсващия език на момичето. Тримата капитани го обсъдиха с приглушени гласове, но единствените въпроси бяха зададени от капитан Крозиър.

— Знаете ли защо някой би й причинил това, доктор Гудсър?

— Нямам представа, сър.

— Възможно ли е да е било извършено от някое животно? — продължи да настоява той.

Поколебах се. Тази мисъл не ми беше хрумвала.

— Възможно е — отвърнах най-накрая аз, макар да ми беше много трудно да си представя някой арктически месояден звяр да изяде езика на дете, но да го остави живо. И все пак беше добре известно, че тези ескимоси живееха с диви кучета. Самият аз ги бях видял в залива Диско.

Нямаха никакви други въпроси относно двамата ескимоси.

След това поискаха подробности за смъртта на лейтенант Гор и съществото, което го беше убило, и аз им казах истината — че се опитвах да спася живота на ескимоса, който се беше появил от мъглата и беше застрелян от редник Пилкингтън, и че бях вдигнал очи едва в последния момент, непосредствено преди смъртта на Греъм Гор. Обясних им, че заради гъстата мъгла, виковете, привлеклия вниманието ми изстрел от мускет и съобщението, че пистолетът на лейтенанта е гръмнал, ограничаващата видимостта ми шейна, до която бях коленичил, и бързите движения на хората и светлината, не бях съвсем сигурен какво точно съм видял; зърнал бях само как грамадната бяла фигура обгърна злочестия офицер, пистолетът му проблесна, разнесоха се нови изстрели и после мъглата отново покри всичко.

— Но сте сигурен, че е било бяла мечка? — попита командир Фицджеймс.

Поколебах се.

— Ако беше мечка — отвърнах най-накрая аз, — то значи е необичайно едър представител на вида Ursus maritimus . В мен остана впечатлението за подобно на мечка месоядно — с огромно тяло, гигантски ръце, малка глава, обсидианови очи, — но всъщност не можах да го видя толкова ясно, както може да се предположи от описанието ми. Онова, което помня най-добре, беше, че съществото се появи сякаш от нищото — просто се издигна от леда, обхващайки човека — и че два пъти надвишаваше по ръст лейтенант Гор. Това беше изключително разстройваща гледка.

— Сигурен съм, че е била — каза сър Джон сухо, почти саркастично, помислих си аз. — Но какво друго, ако не мечка, би могло да бъде, господин Гудсър?

Не за пръв път забелязвах, че когато се обръщаше към мен, сър Джон никога не ме удостояваше с научната ми степен „доктор“. Той използваше „господин“, както при общуването си с всеки един от старшините или неопитните младши офицери. Отне ми две години да осъзная, че застаряващият командир на експедицията, когото уважавах толкова много, не изпитва ответното уважение към никой от корабните лекари.

— Не знам, сър Джон — отвърнах аз. Искаше ми се да се върна при пациента ми.

— Разбрах, че сте проявявал интерес към белите мечки, господин Гудсър — продължи сър Джон. — Защо?

— Обучавал съм се за анатом, сър Джон. А до отплаването на експедицията мечтаех да стана естественик.

— Но вече не мечтаете? — попита капитан Крозиър със своя лек ирландски акцент.

Свих рамене.

— Открих, че полевата работа не е моето призвание, капитане.

— И въпреки това сте извършили дисекция на някои от белите мечки, които застреляхме тук и на остров Бичи — продължи да настоява сър Джон. — Проучили сте скелетите и мускулатурата им. Наблюдавали сте поведението им на леда, както всички нас.

— Да, сър Джон.

— Смятате ли, че раните на лейтенант Гор съответстват на телесните увреждания, които може да нанесе подобно животно?

Поколебах се само за секунда. Бях прегледал трупа на клетия Греъм Гор, преди да го натоварим на шейната и да започнем кошмарното си пътуване обратно по паковия лед.

— Да, сър Джон — отговорих аз. — Доколкото ни е известно, бялата полярна мечка, която обитава този регион, е най-големият хищник на Земята. Тя може да тежи един път и половина повече и изправена на задните си крака, да бъде с три фута по-висока от мечката гризли, най-голямата и най-свирепа мечка в Северна Америка. Бялата мечка е много силен хищник, напълно способен да смачка гръдния кош на човек и да увреди гръбнака му, както в случая с клетия лейтенант Гор. В допълнение към това бялата арктическа мечка е единственият хищник, който често ловува хора.