Дан Симънс - Ужас

При другия начин, на лунна светлина, Безмълвната пълзеше по корем върху леда, преструвайки се на тюлен, и движеше ръцете си като перки. Крозиър дори не забелязваше подаващата се през отвора глава на тюлена, докато момичето не направеше внезапно, невероятно бързо движение с ръката си, след която придърпваше към себе си харпуна, привързан с дълго въже към китката на ръката й. В повечето случай на другия му край имаше мъртъв тюлен.

Но сега, в този тъмен ден или нощ, те могат да се надявам само на дупката за дишане и Крозиър вече няколко часа стои на колене върху своята кожена постелка, наблюдавайки Безмълвната, която се е навела над почти невидимия конус. Приблизително на всеки половин час тя бавно протяга ръка назад към еленовите рога, взима някакво странно малко сечиво — извито парче дърво с дължина около десет инча, върху което са прикрепени три птичи нокътя — и стърже с него по леда до отвора толкова тихо, че той не може да чуе нищо от разстояние десет фута. Но тюленът сигурно го чува достатъчно ясно. Дори ако животното се намира под някоя друга дупка за дишане, може би на стотици ярдове оттук, в края на краищата гибелното му любопитство ще надделее.

От друга страна, Крозиър няма представа как Безмълвната ще забележи тюлена в тъмнината, за да го прониже с харпуна. При дневната светлина пред лятото, късната пролет или ранната есен сянката му може би се забелязва под леда, носът му сигурно се вижда под малкия отвор на дупката за дишане… но под светлината на звездите? В момента, когато сигналното й устройство започне да вибрира, тюленът може да се обърне и да се гмурне обратно. Дали не го надушва, когато се издигне? Или го усеща по някакъв друг начин?

Крозиър доста е поизмръзнал — вече по-скоро лежи на еленовата си постелка, вместо да седи изправен — и дреме, когато малкото сигнално устройство започва да вибрира.

Той се пробужда в мига, когато тя с мълниеносно движение вдига харпуна си и го забива право в дупката, още преди да е успял да се разсъни окончателно. След това Безмълвната се обляга назад, дърпайки с всички сили дебелото въже, което е изчезнало под леда.

Крозиър се изправя с усилие — левият му крак ужасно го боли и се подгъва под тежестта на тялото му — и докуцуква до нея с цялата бързина, на която е способен. Той знае, че сега е настъпил един от най-сложните моменти в лова на тюлени — изваждането на животното на леда, преди да успее, гърчейки се яростно, да се откъсне от назъбения костен накрайник на харпуна, ако просто е ранено, или да се заклещи под леда, ако е мъртво. Бързината е от изключително значение, както винаги казваха във флота.

С обединени усилия те измъкват тежкото животно пред отвора. Безмълвната издърпва въжето с изненадващо силната си ръка, а със стиснатия в другата ръка нож разширява дупката.

Тюленът е мъртъв, но е по-хлъзгав от всичко, което Крозиър е срещал през живота си. Той подпъхва ръката си под единия плавник, като внимава за острите нокти, и дръпва, за да извади мъртвото животно на леда. През цялото време той пъшка, ругае и се смее — освободен от необходимостта да пази тишина, — а Безмълвната, разбира се, мълчи, ако не се смята тихото свистене на дишането й.

Когато тюленът е издърпан благополучно на леда, Крозиър отстъпва назад, знаейки какво следва.

Тюленът, едва забележим под слабата светлина, която прониква през ниските, скупчени облаци, лежи на леда, вперил в нищото неподвижния, сякаш осъдителен поглед на черните си очи, и едва забележима тънка черна струйка кръв се стича от отворената му уста върху синкавобелия сняг.

Леко задъхана, Безмълвната се отпуска на колене върху леда, след това застава на четири крака и ляга по корем с лице към муцуната на мъртвия тюлен.

Крозиър мълчаливо отстъпва крачка назад. Странно, но в този момент той се чувства почти по същия начин, както като момче в църквата на баба Мойра.

Безмълвната изважда изпод парката си мъничка манерка, издялана от кост, и напълва устата си с вода от нея. Тя е държала манерката до голите си гърди под парката, за да не замръзне водата.

Навеждайки се напред, ескимоската притиска устни към устните на тюлена в странно подобие на целувка и дори отваря уста по начина, по който Крозиър бе виждал да правят проститутките на поне четири континента.

„Само дето тя няма език“ — напомня си той.

Безмълвната излива течността от устата си в устата на тюлена.

Крозиър знае, че ако смъртната душа на тюлена, която още не е напуснала тялото му, хареса изкусно изработения харпун и назъбения накрайник, който го е убил, и е останала доволна от търпението и ловните способности на Безмълвната, а най-вече ако е харесала водата от устата й, тя ще разкаже на останалите души на тюлени, че трябва да посетят този ловец, за да се напият с прясна, чиста вода.