Дан Симънс - Ужас

Звездите над главата му — днес небето е много ясно, което означава, че денят е ужасно студен — образуват зимни съзвездия и въздухът е толкова студен, че те потреперват и проблясват точно както през всичките години, в които Крозиър ги беше наблюдавал от палубата на „Ужас“ или от другите кораби, с който беше пътувал в Арктика.

Разликата е само в това, че сега не чувства студ и не знае местоположението си.

Крозиър върви по следите на Безмълвната покрай снежния дом, към покрития с лед бряг и замръзналото море. Всъщност следите не са му необходими, защото знае, че заснеженият бряг се намира на около стотина ярда на север от снежната къща и че Безмълвната винаги излиза на леда, когато отива на лов за тюлени.

Но въпреки че се ориентира в основните посоки, той не е в състояние да определи местоположението си.

Замръзналите протоци винаги се намираха на юг от лагера „Спасение“ и останалите лагери покрай южното крайбрежие на остров Крал Уилям. Възможно е той и Безмълвната да се намират на полуостров Аделаида, разположен отвъд протока южно от остров Крал Уилям, но някъде на източното или североизточното му крайбрежие, което не е нанесено на картите и където не е стъпвал кракът на бял човек.

Крозиър не помни как Безмълвната го е пренесла до палатката след нападението на Хики — или колко пъти е местила палатката, преди той да се завърне на този свят — и има само някаква смътна представа колко време е продължило пътуването им с шейната с плъзгачи от риба, преди ескимоската да построи снежната къща.

Може да се намират навсякъде.

Не е задължително да са на остров Крал Уилям, дори и да са се движели на север; може да са на някой от островите в протока Джеймс Рос някъде на североизток от остров Крал Уилям или на някой неотбелязан на картата остров край източното или западното крайбрежие на Бутия. През лунните нощи Крозиър може да види от брега хълмистата вътрешност — не планини, а хълмове, по-високи от всички, които е виждал на остров Крал Уилям, — а лагерът им е защитен от вятъра по-добре от всяко място, което бяха намирали той и хората му, включително лагера „Ужас“.

Крачейки по скърцащия сняг и хрущящия крайбрежен чакъл към морския лед, Крозиър си мисли за стотиците пъти през последните няколко седмици, когато се е опитвал да обясни на Безмълвната, че е нужно да си отиде, да намери хората си, да се върне при тях.

Тя винаги го беше гледала безизразно.

Той постепенно започна да вярва, че ескимоската го разбира — ако не думите, произнесени на английски, то чувствата, скрити зад тях, — но никога не отговаря нито с изражението на лицето си, нито с езика на въжените фигурки.

Способността й да разбира всичко — и развиващата се в него самия способност да улавя сложните мисли, скрити зад танцуващото между пръстите й въженце — граничи със свръхестественото, мисли си Крозиър. Понякога той чувства такава близост със странната малка туземка, че будейки се през нощта, той не разбира веднага кое тяло е неговото и кое нейното. Понякога на леда я чува как му вика от тъмнината, молейки го да отиде бързо при нея или да й донесе харпун, въже или някакво сечиво… макар че тя няма език и нито веднъж не е издала звук в негово присъствие. Безмълвната разбира много неща и понякога на Крозиър му се струва, че точно нейните сънища сънува всяка нощ и се чуди дали тя също вижда неговия кошмар за свещеника в бели одеяния, който се навежда над него, докато той очаква причастието.

Но тя няма да го отведе при хората му.

Три пъти Крозиър се опита да си тръгне сам, изпълзявайки тихо от снежната къща, докато тя спи или се преструва, че спи, носейки със себе си само торбичка с тюленова лой, с която да се поддържа, и нож, с който да се защитава. И трите пъти се изгуби — два пъти във вътрешността на сушата, където се намират, и веднъж далеч на морския лед. И трите пъти Крозиър вървеше, докато му стигаха силите — може би дни наред, — а после падаше, готов да приеме смъртта като справедливо наказание за това, че е изоставил хората си да умрат.

Всеки път Безмълвната го намираше. Всеки пък го увиваше в мечешка кожа, затрупваше го със завивки и мълчаливо го изтегляше през многото студени мили до снежната къща, където стопляше замръзналите му ръце и крака на голия си корем под кожените покривала, без да го гледа как плаче.

Сега той я открива на няколкостотин ярда от брега, наведена над една тюленова дупка за дишане в леда.

Колкото и да се опитва — а той наистина се старае — Крозиър нито веднъж не е успявал да открие нито една от проклетите дупки за дишане. Той се съмнява, че ще ги открие и на дневна светлина, а какво остава под светлината на луната и звездите или в пълния мрак, както го прави Безмълвната. Смрадливите тюлени са толкова умни и хитри , че не трябва да се чуди защо той и хората му успяха да убият само няколко през всичките месеци, прекарани на леда, като никой от тях не беше убит през дупката за дишане.