Дан Симънс - Ужас

След много поколения малките семейства на сиксам йеуа , които живеят много по-далеч на север от останалите Истински хора (продължаващи да изпитват ужас от Туунбак ) и винаги строят жилищата си върху постоянно покритата със сняг и глетчери земя и паковия лед, станали известни под името Народа на Ходещия Бог и дори езикът на говорещите членове от семействата им се превърнал в странна смесица от наречията на всички останали Истински хора.

Разбира се, самите сиксам йеуа не говорят никакъв език — освен беззвучния език на куаманик и ангакуа , предаването и приемането на мисли. Но те си остават хора, продължават да обичат семействата си и да принадлежат към своите родове, така че за да разговарят с останалите Истински хора, мъжете сиксам йеуа владеят специален език на жестовете, а жените сиксам йеуа обикновено използват играта с опънатото между пръстите въженце, която са научили от майките си.

Крозиър се събужда с адско главоболие.

През последните дни почти винаги се събужда сутрин със силно главоболие. Човек би си помислил, че след като гърбът му, гърдите, ръцете и рамене са направени на решето от сачмите и има поне три рани от куршум в тялото си, той би трябвало да чувства при пробуждането си друг вид болка и макар че тя започва да го тормози достатъчно скоро след това, първото нещо, което отбелязва, е ужасният главобол. Той напомня на Крозиър за годините, когато всяка вечер се напиваше с уиски и на следващата сутрин горчиво съжаляваше за това.

Понякога при пробуждането му, както тази сутрин, в пулсиращата му глава звучи ехото на безсмислени срички и поредици от безсмислени думи. Думите съдържат шумови звуци и наподобяват песничките, които си измислят децата, докато играят на прескачане на въже, но през няколкото мъчителни секунди, предшестващи окончателното му събуждане, на Крозиър му се струва, че те като че ли имат някакъв смисъл. През последните дни той непрекъснато чувства ужасна мисловна умора, сякаш е прекарвал нощите си в четене на Омир на старогръцки. Франсис Роудън Мойра Крозиър никога през живота си не се беше опитвал да чете на старогръцки. А и нямаше желание. Винаги беше оставял това на учените или на клетите, обсебени от книгите души като стария стюард Бриджънс, приятеля на Пеглър.

В тази тъмна утрин той е разбуден в снежния им дом от Безмълвната, която с помощта на въжените фигурки, сменящи се една след друга между пръстите й, му казва, че е време отново да се ходи на лов за тюлени. Тя вече е облякла парката си и изчезва в тунела, водещ навън, веднага щом приключва общуването си с него.

Раздразнен от това, че днес няма да има закуска — нито дори късче от студената тюленова лой, останало от снощната вечеря, — Крозиър се облича, нахлузвайки ръкавиците и парката последни, и пропълзява надолу по тунела, водещ към южната, подветрена страна на къщата.

Щом се озовава навън, в тъмното, Крозиър внимателно се изправя на крака — понякога сутрин левият му крак отказва да поеме тежестта на тялото му — и се оглежда. Снежната къща сияе слабо, осветена отвътре от лоения светилник, който оставят да гори дори когато ги няма, за да не се изстудява помещението. Крозиър ясно си спомня продължителното пътуване с шейната, довело ги до това място. Помни как тогава, преди много седмици, седеше на шейната, увит в кожи и безпомощен, и наблюдаваше с нещо като възхищение как Безмълвната прекарва часове в копаенето и изграждането на тази снежна къща.

Оттогава математикът в Крозиър беше прекарал цели часове, докато лежеше под завивките в уютното малко помещение, възхищавайки се на дъговидната извивка на купола и на като че ли без особени усилия постигната точност, с която жената бе изрязала — под звездната светлина — снежните блокове, от които след това беше изградила наклонените навътре стени.