Дан Симънс - Ужас

В схватка един срещу един Туунбак можел да убие и Душата на Луната, и Силя, Душата на Въздуха.

Но Туунбак , който бил ужасен във всяко едно отношение, не бил толкова прикрит колкото малките тупилек .

Силя, Душата на Въздуха, чиято енергия изпълва вселената, почувствала смъртоносното му присъствие, докато я преследвал в света на духовете. Осъзнавайки, че Туунбак може да я убие и разбирайки, че ако бъде унищожена, вселената отново ще изпадне в хаос, Силя призовала Душата на Луната да й помогне да победи създанието.

Душата на Луната нямал желание да й помага. Нито пък се интересувал от съдбата на вселената.

Тогава Силя се обърнала с молба за помощ към Наарюк, Душата на Съзнанието и един от най-старите висши духове инуа (който, както и самата Силя, се появил преди много време, когато космическият хаос се отделил от малкото, но растящо зелено стъбло на реда).

Наарюк се съгласил.

В битка, която продължила десет хилядолетия и която оставила кратери, разкъсвания и вакуум в тъканта на самия свят на духовете, Силя и Наарюк отбили атаката на ужасния Туунбак .

Както всички тупилек , които не успявали да изпълнят поставената пред тях задача, Туунбак се върнал, за да убие създателя си… Седна.

Но Седна, която си била научила урока по трудния начин, още преди предателството, извършено от баща й в далечното минало, прекрасно разбирала опасността, която Туунбак представлявал за нея, още преди да създаде чудовището, затова сега, с помощта на заклинания, произнесени на езика ириналютит , тя задействала тайната слабост, която била вградила в своето творение.

Туунбак веднага бил пренесен на повърхността на Земята и завинаги бил лишен от способността да се завръща в света на духовете или на морското дъно и да се превръща в безплътен дух. Седна вече не била заплашена.

От друга страна, Земята и всичките й обитатели се оказали в опасност.

Седна прогонила Туунбак в най-студената и пустинна част на гъсто населената Земя — вечно замръзналия район край северния полюс. Тя избрала този отдалечен северен край, а не някоя друга далечна студена местност, защото само на север, който много божества инуат смятали за център на Земята, живеели шамани, които имали някакъв опит в противопоставянето на разгневени зли духове.

Туунбак , лишен от чудовищната си безплътна форма, но все така чудовищен по своята същност, скоро променил облика си — както правят всички тупилек — в най-страховитото живо същество, което може да се намери на Земята. Той избрал формата и същността на най-умния, най-безшумен, най-смъртоносен хищник на Земята — полярната бяла мечка, — но с размерите и коварството си превъзхождал обикновената мечка така, както тя превъзхожда някое от кучетата на Истинските хора. Туунбак убивал и изяждал свирепите бели мечки — поглъщайки душите им — със същата лекота, с която Истинските хора ловят бели яребици.

Колкото по-сложна е инуа на живото същество, толкова по-вкусна е тя за хищника, поглъщащ души. Скоро Туунбак разбрал, че повече му харесва да яде хора, отколкото нанук , мечките; че му харесва повече да поглъща човешки души вместо душите на моржове и дори повече от големите, нежни и разумни инуа на косатките.

Поколения наред Туунбак поглъщал човешки същества. Обширни територии от снежния север, които някога били осеяни със села, морските простори, сред които някога плавали големи флотилии от каяци, и защитените от ветрове долини, в които отеквал смехът на хиляди Истински хора, скоро били изоставени от човешките същества, които побягнали на юг.

Ала от Туунбак няма спасение. Сътвореният от Седна тупилек превъзхождал всяко човешко същество по скоростта си на плуване и бягане, по своята съобразителност и физическа сила. Той наредил на злите духове икситкусиктюк да преместят глетчерите по-далеч на юг и да ги накарат да преследват хората, които избягали в покритите със зеленина земи, за да може Туунбак със своята бяла козина да се чувства удобно и сигурно в студа, продължавайки да поглъща човешките души.

От селата на Истинските хора били изпратени стотици ловци, за да убият създанието, и никой от тях не се върнал жив. Понякога Туунбак се подигравал на семействата на мъртвите ловци, като им връщал части от телата — понякога оставял главите, ръцете, краката и торсовете на няколко ловци в една обща купчина, за да не могат роднините им дори да проведат погребална церемония.