Дан Симънс - Ужас

Тя носи дете. Не е казала на Крозиър за това — нито с помощта на вървичките, нито с поглед, нито с жест, — но той знае, и тя знае, че той знае. Ако всичко върви добре, детето ще се роди през месеца, който Крозиър по навик нарича юли.

На шейната са натоварили всичките покривала, кожи, кухненски принадлежности, инструменти и увитите в кожа голднърови тенекии, пълни с вода, получена от разтопен сняг, и запасите им от замразена риба и месо от тюлен, морж, лисици, зайци и яребици. Но Крозиър знае, че част от запасите са предназначени за времето, което може би никога няма да настъпи — поне не за него. А част от тях сигурно ще бъде използвана за подаръци, в зависимост от това какво ще реши той и какво ще се случи след това на леда. Той знае, че в зависимост от решението му може да им се наложи да постят — макар че, доколкото разбира, само от него се очаква да пости. Безмълвната ще пости с него просто защото сега тя е неговата жена и няма да яде, когато и той не яде. Но ако той умре, тя ще вземе шейната и храната и ще се върне обратно на сушата, за да живее живота си и да изпълнява задълженията си там.

Дни наред те пътуват на север по крайбрежието, избягвайки скалите и твърде високите хълмове. Понякога, когато местността стане непроходима, те са принудени да излизат на леда, но не се задържат задълго там. Все още не.

На места ледът се пропуква, но в него се образуват само малки канали. Те не спират край тези полинии, за да ловят риба, а продължават да вървят напред по десет и повече часове на ден, връщайки се обратно на сушата веднага щом местността отново стане проходима, макар това да означава по-често обновяване на ледената кора на плъзгачите.

Вечерта на осмия ден спират на един хълм и поглеждат надолу към групичката осветени снежни къщи.

Безмълвната е проявила предпазливост, приближавайки се към малкото село откъм подветрената страна, но въпреки това едно от кучетата, привързано към забитите в леда или земята колчета, започва да лае лудо. Само че останалите кучета не се присъединяват към него.

Крозиър гледа осветените снежни постройки — едната е направена от един голям купол и поне четири малки, свързани помежду си чрез традиционните тунели. Само при мисълта за една такава общност — а още повече при вида й — Крозиър усеща как го свива под лъжичката.

Някъде от ниското се чува човешки смях, приглушен от снежните блокове и еленовите кожи.

Той знае, че може да се спусне долу и да помоли обитателите на селото да му помогнат да намери пътя към лагера „Спасение“, а после да потърси хората си. Знае, че тук живее групата на шамана, който се е спасил с бягство по време на жестокото клане на осмината ескимоси от другата страна на острова Крал Уилям, и че те са роднини на Безмълвната, също както осемте убити мъже и жени.

Той може да слезе долу и да ги помоли за помощ, и знае, че Безмълвната ще го последна и ще преведе думите му, използвайки говорещата вървичка. Тя му е съпруга. Той знае също, че ако не направи онова, което го накарат да направи там, на леда, напълно е възможно ескимосите — колкото и да обичат, почитат и уважават Безмълвната, чийто съпруг е той — да го посрещнат с доброжелателни усмивки, кимания и смях, а след това, докато той се храни или спи, или просто се отпусне, да завържат ръцете му с кожени ремъци, да надянат кожена торба на главата му и после да започнат да го мушкат с ножовете си — жените заедно с мъжете, — докато не умре. Той беше сънувал как кръвта му изтича, червена върху белия сняг.

А може би не. Може би Безмълвната не знае какво ще се случи. Дори да беше видяла в сънищата си точно това бъдеще, тя не го беше споделила с него и не му беше разказала как завършва всичко.

Но той и без това не иска да научава. Това село, тази нощ, утрешният ден — преди още да е взел решение за другото нещо — не са неговото близко бъдеще, каквото и да е то, и ако изобщо съществува.

Той кимва на Безмълвната в тъмнината и двамата се отдалечават от селото, теглейки шейната на север покрай брега.

През дългите дни и нощи на пътуването — нощем те просто опъват навес от еленова кожа, закачена на еленовите рога в задната част на шейната, и спят под него, сгушени един в друг под завивките — Крозиър разполага с много време за размисли.

През последните няколко месеца, вероятно защото няма с кого да разтоваря — или поне да може да общува на глас, — той се беше научил да разговаря с различни части на ума и сърцето си така, сякаш те са различни души със собствено мнение. Една от тях, най-старата му, най-изморена душа, знае, че той се е провалил във всяко едно отношение. Хората му — мъжете, които му се довериха да ги поведе към спасението — бяха мъртви или загубени из ледовете. Разумът му се надяваше, че някои все пак са оцелели, но в сърцето, в душата на сърцето си той знае, че всички хора, изгубили се в земята на Туунбак , са вече мъртви и костите им са пръснати по някой безименен бряг или сред пустинно ледено поле. Той ги беше подвел всичките.