Линда Лафърти - Нощите на османската принцеса

Не след дълго един паж, едва поемащ си дъх след взетото на бегом разстояние до Ат Мейдан и обратно, помоли за позволение да се яви пред султана.

С приведена почтително глава и пот по горната устна, пажът докладва:

— Великанът Ахмед Кадир от кавалерията Капъкулу победил други двама еничари в състезание по борба, като за малко повече от минута ги заковал едновременно на земята!

— О, значи виковете, които сме чули, са били поздравления за победа в спортната игра, султане — въздъхна облекчено везирът. — Значи можете да се успокоите, очевидно не става въпрос за заговор и бунт! Просто силата на един великан, който повдига духа на армията чрез един безобиден спорт.

Султанът почеса черната си брада с палец и показалец и започна да я подръпва болезнено, докато обмисляше новините.

Постивич започна да обикаля улиците на Константинопол по всяко време на нощта. Пълнеше дисаги с тежки камъни, които мяташе на гръб, за да калява тялото си, все едно е в битка. С всяка следваща нощ се отдалечаваше все повече и повече от имперския град, връщайки се едва когато мюезинът призоваваше за сутрешната молитва. Установи, че не му трябва много сън — тялото му се чувстваше великолепно с това натоварване, умът му се прочистваше.

Глутниците улични кучета на града започнаха да вървят след него. Следваха го вярно, долавяйки силата му и недвусмисленото му превъзходство. Въпреки че от време на време той хвърляше срещу тях камъни и ги псуваше на сръбски, те само изскимтяваха и се свиваха на земята, но малко след това тръгваха отново след него, вървейки по стъпките му в мрака на нощта.

Когато видеха голяма глутница кучета да се появява по улиците, рибарите и проститутките ги сочеха и казваха:

— Великанът трябва да е наблизо. Търси си битката, която султанът му отказва.

И така Иван Постивич — еничарят Ахмед Кадир — постепенно се превърна в легенда за целия царски град.

След много безсънни нощи принцесата най-сетне седна на дивана си. Двете момичета от харема бяха заспали дълбоко на пода до нея, положили глави върху ръцете си, с коси, разпилени наоколо като шалове.

Принцесата се вторачи над потрепващите пламъчета на свещите към прозорците, отварящи се към Босфора.

Долавяше някакъв неразбираем звук, нещо като вой на куче, но някак си по-човешки. Вой на ужас и болка. Когато воят приближи и се засили, тя се загледа в момичетата, за да види дали ще се събудят. Нито една от тях не помръдна, дори когато вятърът откъм Мраморно море изпълни отворения прозорец и повдигна муселиновите завеси високо към тавана.

Принцесата знаеше, че би могла и да изпищи. Писъците й щяха да разкъсат тишината и само за секунди щяха да доведат при нея легиони от стражи, евнуси и момичета от харема. Под прозорците й също имаше стражи — дали пък те не са чули воя над водите?

Но Есма Султан за нищо на света не би изпищяла. Във вените й течеше кръвта на османските турци — колкото проницателна и студена, толкова и благородна. Майка й я бе учила винаги да се владее, никога да не позволява на подчинените си да виждат слабостта й.

Трябва да се отървеш от слабостите си, дъще. Дори и най-дребният намек на съмнението ще бъде като покана, изпратена на враговете ти. А прислужниците, слугите и стражите, които те обкръжават, ще разтръбят навсякъде, ако заподозрат у теб колебание или страх. Османският турчин е силен. Или обесен.

Есма вече знаеше, че вонята, която я задушаваше, беше напълно недоловима за останалите хора в двора й. Докторът едва не й бе казал в очите, че си въобразява, че това е продукт на фантазията й. А тя бе видяла как двете момичета от харема си разменят погледи, а после свеждат очи към пода.

Фантазии. Слабост.

Значи сигурно ще възприемат тези звуци по същия начин. А тя не можеше да позволи подобно нещо.

Докторът я бе попитал за нещата, които я тревожеха. Но кой доктор пита болния за мислите му? Работата на лекаря бе да я лекува, а не да я разпитва. Защото тя бе османска туркиня и не отговаряше пред никого другиго, освен пред Аллах. Ноздрите й отново потрепериха презрително заради наглостта му.

Странният звук над Босфора се засили по сила и яснота — не толкова вой, колкото болезнен писък.

И сега тя разбра какъв е този звук.

Беше последният писък на удавен мъж, който проклина, докато пръстите му се опитват да разкъсат грубия чувал на дъното на Босфора. Под светлината на свещите тя видя очите на удавника — невиждащи и стъклени, вторачени в нея през издутата от вятъра завеса.