Линда Лафърти - Нощите на османската принцеса

Жените от харема беряха редовно цветя от градината и дори изпращаха момчета до пазара за още — но нищо не бе в състояние да донесе покой на принцесата. Всички вази от Топкапъ сарай, даже най-безценните — емайлираните, бяха донесени тук и всички до една преливаха от ярки и силно ароматни цветя. Всички в харема редовно душеха въздуха като кучета, опитвайки се да доловят аромат, различен от задушаващата миризма на милиардите букети, докато Есма Султан се гърчеше безпомощно и притискаше напоени с лимонова есенция ленени кърпички към носа си, не смеейки да си поеме дъх.

Иван Постивич вече не издържаше на изнежения живот в двореца. Копнееше единствено за битки, да почувства отново тежестта на меча в ръката си. Представяше си състезанията по джирит, които незнайно как се провеждаха и без него, и се чудеше как ли се чувства любимата му кобила Пери в ръцете на друг ездач и коняр.

Постивич си даваше отлично сметка за подлата хитрост на султана. Махмуд предпочиташе да убива еничаря бавно, с леност и откъснатост от света, вместо да му позволи да умре в битка, която ще му донесе чест и мъченичество. Затова сега Иван седеше на една мраморна пейка в градината и обмисляше как да промени живота си, за да стане отново войник.

Започна всяка вечер преди вечеря, когато не беше на пост, да се бори не с един, а с по двама мъже едновременно. Противници не му липсваха. Еничарите бяха нетърпеливи да си преборят силите с прочутия великан с надеждата да го победят. И ето че търговци, седлари, касапи и готвачи прекратяваха работа на площада, за да гледат вечерните игри, а продавачите на печени кестени и фъстъци благодаряха на Аллах, че им дава нова възможност да продават стоката си на тълпите еничари, освирепели от глад преди вечерята в казармите.

Първоначално Постивич губеше всяка среща, често след не повече от минута. За двама мъже, действащи заедно, не беше никакъв проблем да свалят великана и да го заковат и го правеха отново и отново. Той ръмжеше, забил нос в земята, едва издържащ тежестта на противниците върху гърба си и слюнката му превръщаше прахта под устата му в кал.

— Кадир, тъпоглав сърбино! Невъзможно е да победиш, не виждаш ли?! — ревяха войниците.

Но все пак гледаха с настървение срещите по борба и правеха залози колко дълго ще издържи той. Въпреки съвсем малките му шансове за победа те залагаха — залагаха на голямото му сърце на воин, защото, дори и когато губеше, Ахмед Кадир въплъщаваше легендарния дух на еничарите, който никога нямаше да умре.

Преди всяка среща новобранците от някогашните отряди по джирит и поло на Кадир се събираха пред отворено буре с нерафиниран зехтин и започваха да натриват старателно тялото на някогашния си чорбаджия. Постепенно цялото му тяло се покриваше със зехтин, включително и кожените му панталони за борба, докато накрая не започнеше да блести под залязващото слънце като безсмъртен бог.

— Как само ще прелети сега покрай теб копието, а, Кадир?! — викаха младите кавалеристи, макар да бяха наясно каква болка изпитваше старият ми капитан, след като му отнеха командването и коня. Макар борбата да бе една от водещите военни игри, тя все пак не можеше да се сравнява с благородната тренировка по избягване на летящи във въздуха копия върху галопиращ кон. Но тъй като бяха млади, те все още вярваха в правосъдието и бяха убедени, че скоро ще настъпи денят, когато великанът ще успее да събори на земята и двамата си противници едновременно и техният командир ще възтържествува. И се надяваха, че ще видят отново Ахмед Кадир, яхнал кобилата си, да ги повежда в битка.

Един ден, след седмица срещи по борба, които бяха превърнали тялото на Постивич в една огромна рана, тълпата еничари избухна в рев, който разпръсна гълъбите във всички посоки и те закръжиха на широки кръгове над Босфора и Златния рог. Иван Постивич бе заковал двама мъже едновременно, приклещвайки под подобните си на дънери крака единия и стисвайки другия в силните си ръце. Едва поемащите си дъх противници се гърчеха под него, плюеха и псуваха. Постивич обърна лъвската си глава към тълпата — косата му беше сплескана от пот и зехтин, но на лицето му грееше усмивката на победата.

— Да живее Великанът! Аллах да пази Ахмед Кадир!

Възгласите на стотиците еничари достигнаха чак до стените на двореца Топкапъ, където султанът вдигна уплашено глава и се огледа.

— Какви са тези викове? — обърна се той към великия везир, който се разхождаше с него във вътрешния двор под чинарите. Надникна над стената и зърна птиците на Константинопол да се спускат уплашено надолу и да излитат отново нагоре, подплашени от рева. — Изпратете веднага слуга да разбере защо гълъбите кръжат над града! Да не би да е призив за бунт? Удвоете стражите на портите и в харема! Донесете ми ятагана!