Филипа Грегъри - Червената кралица

Той поклаща глава:

— Боя се, че не.

Пратка — разнасяна от едно място на друго, предавана от един собственик на друг, разопакована и опакована от всеки, когато поиска — това е всичко, което представлявам. Съсъд, който трябва да износва синове на един или друг благородник: едва ли има значение чий. Никой не ме вижда такава, каквато съм: млада жена от изтъкната фамилия с кралски връзки, млада, изключително набожна и благочестива жена, която заслужава — Бог е свидетел! — някакво признание. Но не, след като са ме доставили в замъка Ламфи с носилка, сега яздя към Нюпорт на дебел късокрак кон зад един прислужник, без да мога да видя нищо от пътя пред себе си. Зървам кални нивя и бледи пасища само през движещите се в тръс редици на войниците. Те са въоръжени с пики и бойни тояги, и носят на яките си знака с герба на Тюдорите. Джаспър язди начело, на бойния си кон, и ги е предупредил да бъдат готови за засада от хората на Хърбърт, да очакват и неприятности по пътя от банди крадци.

Щом се приближаваме до морето, съществува и опасността от грабителски пиратски шайки. Ето как съм защитена. Ето каква е страната, в която живея. Именно това един добър крал, един силен крал, би трябвало да предотврати.

Минаваме под подвижната решетка на крепостната врата на Грийнфийлд Хаус, и портата се затръшва зад нас. Слизаме от конете във вътрешния двор пред къщата, и майка ми излиза да ме поздрави. Не съм я виждала от почти две години, от сватбения си ден, когато тя ми каза, че няма повод за страх. Сега, когато се приближава към мен и аз коленича за благословията ѝ, съзнавам — тя ще разбере от лицето ми, че знам, че ме е лъгала през онзи ден, защото се изправих пред страха от самата смърт и научих, че тя е готова да ме пожертва заради един внук. Тя нямаше от какво да се страхува — следователно е била права за себе си. Но аз имах много причини да се страхувам.

— Маргарет — казва тя тихо. Полага длан върху главата ми за благословия, а след това ме повдига и ме целува по двете бузи. — Пораснала си! И изглеждаш добре!

Копнея да ме вземе в обятията си, да ме прегърне и да ми каже, че съм ѝ липсвала, но това би означавало да си пожелавам различна майка, а тогава щях да съм различно момиче. Вместо това тя ме поглежда с хладно одобрение, а после се обръща, когато вратата на къщата се отваря и излиза херцогът.

— Ето дъщеря ми — казва тя. — Лейди Маргарет Тюдор. Маргарет, това е твоят сродник, Бъкингамският херцог.

Правя нисък реверанс. Този херцог особено много държи на положението си: говори се, че отнесъл до парламента въпроса за ранга си, за да постанови кой трябва да върви зад него. Той ме повдига и ме целува по двете бузи.

— Вие сте добре дошли — казва той. — Но сигурно ви е студено и сте уморена от пътуването. Влезте вътре.

Къщата е обзаведена с разкош, който почти съм забравила, след като прекарах тези години заточена в Ламфи и Пемброук. Дебели гоблени затоплят каменните стени, а дървените греди по таваните са позлатени и боядисани в ярки цветове. Навсякъде гербът на херцога е очертан с прясна златна боя. Тръстиките, с които е покрит подът са свежи и благоуханни, така че във всяка стая се усеща лек аромат на билки и лавандула, във всички големи каменни огнища има пламтящи пънове, а наоколо обикаля момче с кош, за да внася още подпалки. Дори момчето, което разнася подпалките, е облечено с ливреята на херцога: казват, че той има на свое разположение малка армия, винаги облечена и въоръжена. Момчето има дори ботуши. Мисля си за босоногите и раздърпани слуги в дома на съпруга си, и се чувствам малко по-добре заради този годеж, ако благодарение на него ще вляза в дом, който се поддържа чист, с прилично облечени слуги.

Херцогът ми предлага разреден ейл, който е загрят и подсладен, за да ме затопли след мразовитото пътуване. Докато отпивам от него, Джаспър влиза в стаята заедно с друг, по-възрастен мъж, със сивееща коса на слепоочията, с бръчки по лицето: трябва да е поне на четирийсет. Поглеждам Джаспър, за да ми представи този непознат, и когато виждам сериозното му лице, разбирам. С леко шокирано ахване осъзнавам, че този стар човек е Хенри Стафорд, и че стоя пред новия си съпруг. Той не е млад мъж като Едмънд — а Бог е свидетел, че Едмънд беше твърде стар и твърде тежък за мен. Не, този път са избрали мъж, достатъчно стар да ми бъде баща, достатъчно стар да ми бъде дядо, да бъде някой от моите предци. Той е на четирийсет години, на петдесет, вероятно на шейсет. Осъзнавам, че съм се втренчила, и почти забравям да направя реверанс, докато майка ми изрича рязко: «Маргарет!", аз промърморвам: "Извинете", и се отпускам в жест на смирение пред поредния мъж, който ще ме накара да живея с него където избере и ще ми направи нов наследник за рода Ланкастър, независимо дали това ми харесва или не.