Филипа Грегъри - Червената кралица

Виждам, че Джаспър е свел намръщен поглед към ботушите си, но вдига глава, за да поздрави майка ми с обичайната си любезност, и се покланя на херцога.

— Виждам, че сте опазили дъщеря ми през тези изключително тревожни времена — казва му майка ми.

— Ще опазя цял Уелс, ако мога — отвръща той. — Изглежда, че най-сетне печелим позиции. Завладях отново замъците, които привържениците на Йорк превзеха, а Уилям Хърбърт бяга, крие се. Ако остане в границите на Уелс, ще го заловя. Ние, Тюдорите, сме много обичани тук: все някой ще го предаде в ръцете ми.

— А после? — пита го Бъкингамският херцог. — После какво?

Джаспър свива рамене. Знае, че това не е въпрос за съдбата на Уилям Хърбърт, нито дори на Уелс. Това е въпросът, който всеки англичанин си задава напоследък: После какво? Как можем да продължим с един кралски двор, толкова непопулярен, че дори се е пренесъл извън Лондон? Как можем да продължим с един крал, който ненадейно потъва в унес и оставя начело на държавата кралица, мразена от толкова много хора? Как можем да се изправим пред бъдещето, когато техният наследник е само едно малко болнаво момче? Как можем да сме в безопасност, когато кралството незабелязано преминава в ръцете на нашите врагове, династията Йорк?

— Опитах се да преговарям с Ричард Йоркски и неговия съветник, граф Уорик — казва Джаспър. — Знаете колко усърдно се опитвах да ги убедя да работят с кралицата. Говорих многократно с кралицата. Но тя изпитва ужас от тях и се страхува, че ще посегнат на нея и сина ѝ следващия път, когато кралят заболее. А те на свой ред се опасяват, че тя ще ги унищожи, когато кралят е достатъчно добре, за да извърши каквото тя му нарежда. Не виждам решение.

— Дали може да бъдат отпратени от страната? — предлага Бъкингам. — Единият — в Кале? Навярно можем да изпратим Йорк в Дъблин?

Джаспър свива рамене:

— Не бих спал спокойно в леглото си нощем, като зная, че са далече от нашите брегове начело на собствените си армии — казва той. — От Кале те имат контрол над Ламанша: никое южно пристанище няма да е в безопасност. От Дъблин, Ричард Йорк би могъл да събере армия и да тръгне срещу нас. А ирландците вече обичат Йорк като крал.

— Може би кралят ще остане в добро здраве този път — предполага майка ми с надежда.

От неловкото мълчание, последвало тази реплика, осъзнавам колко тежко се е разболял негова светлост.

— Може би — казва херцогът.

Не губят време за ухажване между Хенри Стафорд и мен. Не губят време да ни дадат дори един миг, за да се срещнем. Защо да го правят? Това е работа за адвокатите и служителите в домакинството, които управляват богатството. Дори ако Хенри Стафорд и аз се намразим мигновено, това не би имало значение. Изобщо няма значение, че не искам да се омъжвам, че се страхувам от сватбата, страхувам се от консумирането на брака, страхувам се от раждането, страхувам се от всичко, свързано с това да бъда съпруга. Никой дори не пита дали съм изгубила детското си чувство за призвание, дали все още искам да бъда монахиня. Абсолютно никой не се интересува какво мисля. Третират ме като обикновена млада жена, отгледана да се омъжи и да сподели легло, и тъй като не ме питат какво мисля, нито забелязват какво чувствам, абсолютно нищо не ги разколебава.

Изготвят договорите, и ние ги подписваме. Отиваме в параклиса, и пред свидетели и пред свещеника си даваме клетва да се оженим през януари, така че да имам една година да бъда в траур за първия си брак, който ми донесе толкова малко радост и свърши толкова скоро. Ще бъда на четиринайсет години, а той няма да е точно на четирийсет, но за мен въпреки това ще е старец: на трийсет и три години.

След годежа се връщаме в къщата, и двете с майка ми сядаме, заобиколени от дамите си, в дневната стая на горния етаж, където гори огън, и слушаме как музикантите свирят. Придърпвам столчето си малко по-близо до нея, за да можем поне веднъж да разговаряме насаме.

— Помниш ли какво каза, преди да се омъжа за Едмънд Тюдор? — питам я аз.

Тя поклаща глава и извръща поглед, сякаш иска да избегне този разговор. Напълно сигурна съм, че не иска да я упреквам, задето ми каза, че няма от какво да се страхувам, след като е наредила на собствената ми гувернантка да ме остави да умра.

— Не, не си спомням — казва тя бързо. — Имам чувството, че е било преди години.

— Каза, че не мога да се измъкна като страхливка, както се е измъкнал баща ми.

Тя трепва, стъписана от факта, че изобщо назовавам човека, който е бил погребан в мълчание толкова дълго.