Филипа Грегъри - Червената кралица

В Лондон щеше да има разследване на поведението му: той избегна този позор единствено чрез смъртта си. Може би дори папата щеше да го отлъчи от църквата: Щяха да дойдат за баща ти и да го обвинят в държавна измяна, и той щеше да плати със смъртта си на ешафода, а ти щеше да изгубиш състоянието си, щяхме да бъдем лишени от граждански права, и съсипани: той ни спести това, но единствено намирайки убежище в смъртта.

— Отлъчване от църквата? — по-ужасена съм от това, отколкото от всичко друго.

— Хората пишеха балади за него — казва тя с горчивина. — Хората се присмиваха на глупостта му и се дивяха на нашия позор. Не можеш да си представиш срама от това. Защитих те от това, от неговия позор, а не получавам благодарност, задето съм го сторила. Ти си такова дете, та още не знаеш, че той е печално известен като големият пример на своето време за промяната на късмета, за жестокостта на колелото на съдбата. Беше роден с възможно най-прекрасни изгледи за бъдещето и прекрасни възможности, но бе сполетян от лош късмет, гибелно лош късмет. Още в първата си битка във Франция, когато потеглил на бой като момче, бил заловен и държан в плен седемнайсет години. Това му разбило сърцето. Смятал, че никого не го е грижа за него достатъчно, за да го освободи срещу откуп. Навярно това е поуката, която трябваше да ти предам — независимо от науките ти, независимо от твоя копнеж за книги, за домашен учител, за уроци по латински. Трябваше да те науча никога да не бъдеш неудачница, никога да не бъдеш без късмет като баща си.

— Всички ли знаят? — питам. Ужасена съм от позора, който съм наследила, без да зная. — Джаспър например? Знае ли Джаспър, че съм дъщеря на страхливец?

Майка ми свива рамене:

— Всички. Казахме, че е бил изтощен от кампанията, и че е умрял в служба на краля. Но хората винаги са склонни да клюкарстват за по-високопоставените от тях.

— А ние семейство без късмет ли сме? — питам я аз. — Мислиш ли, че съм наследила лошия му късмет?

Тя отказва да ми отговори. Изправя се и приглажда полата на роклята си, сякаш за да изтупа дребни сажди от огъня, или да прогони лошия късмет.

— Без късмет ли сме? — питам. — Почитаема майко?

— Е, аз не съм — казва тя отбранително. — Родена съм Бийчам, а след смъртта на баща ти се омъжих отново и промених името си. Сега съм Уелс. Но ти може да имаш лош късмет. Семейство Боуфорт може и да имат лош късмет. А може би ти ще промениш късмета им — казва тя с безразличие. — В края на краищата, имаше достатъчно късмет да родиш момче. Сега имаш наследник за Ланкастър.

Поднасят вечерята много късно: Бъкингамският херцог спазва дворцовите часове и не се безпокои от цената на свещите. Поне тук месото е по-добре приготвено и има повече допълнителни блюда със сладкиши и захаросани плодове, отколкото в замъка Пемброук. Виждам, че на тази маса, където всичко е толкова красиво, обноските на Джаспър са подчертано възпитани, и осъзнавам за първи път, че той живее като войник, когато е в пограничния си замък на самите предели на кралството, но е изискан придворен, когато се намира в изтъкнат дом. Той ме вижда, че го наблюдавам, и ми намига, сякаш ние двамата споделяме тайната как се справяме с живота си, когато не се налага да показваме най-доброто си поведение.

Вечеряме добре, а след това има забавление: няколко шута, жонгльор, и момиче, което пее. После майка ми ми кимва и ме отпраща в леглото, сякаш съм още дете, и пред толкова високопоставени личности аз не мога да сторя друго, освен да направя реверанс, за да ме благослови, и да си отида. На излизане хвърлям поглед към бъдещия си съпруг. Той гледа към певицата с присвити очи, с лека усмивка на уста. След като виждам този поглед, вече нямам нищо против да изляза. Отвратена съм от мъжете, от всички мъже, повече, отколкото се осмелявам да призная пред себе си.

На другия ден конете са изкарани в двора на конюшнята. Предстои да бъда изпратена обратно в замъка Пемброук, докато едногодишният ми траур приключи и мога да се омъжа отново за онзи усмихнат непознат. Майка ми идва да се сбогува с мен и наблюдава как прислужникът ме вдига върху страничното седло зад главния коняр на Джаспър. Самият Джаспър язди напред със своя отряд от стражи. Задната колона чака мен.

— Ще оставиш сина си на грижите на Джаспър Тюдор, когато се омъжиш за сър Хенри — отбелязва майка ми, сякаш това подреждане на нещата ѝ е хрумнало току-що, в този миг, докато си тръгвам.

— Не, той ще дойде с мен. Разбира се, той ще дойде с мен — изричам на един дъх. — Той трябва да дойде с мен. Той е мой син. Редно ли е да бъде другаде, освен при мен?