Филипа Грегъри - Червената кралица

Акушерката смята, че бебето ще подрани. Опипва корема ми и казва, че детето е разположено неправилно, но може и да се обърне след време. Понякога — казва тя — бебетата се обръщат много късно. Важно е да излязат с главата напред — не зная защо. Тя не споменава никакви подробности пред Джаспър, но знам, че той крачи нагоре-надолу пред покоите ми всеки ден. Чувам как дъските на пода скърцат, докато той стъпва на пръсти на север и на юг, нетърпелив и нервен като любящ съпруг. Тъй като съм в усамотение преди раждането, не мога да виждам никой мъж, и това е огромно облекчение. Но наистина ми се иска да можех да изляза, за да отида на църква. Отец Уилям тук, в Пемброук, бе развълнуван до сълзи от първата ми изповед. Каза, че никога не е срещал по-набожна млада жена. Зарадвах се най-сетне да намеря някой, който ме разбира. Позволено му е да се моли с мен, ако седи от едната страна на преградата, а аз — от другата, но това не е и наполовина толкова вдъхновяващо, колкото да се моля пред паство, където всички могат да ме видят..

След седмица започвам да изпитвам ужасна болка в самите кости на тялото си, когато се разхождам в тесните граници на стаята, а акушерката Нан и другарката ѝ, другата стара вещица, чието име звучи като гракане на птица, и която въобще не говори английски, се съгласяват, че е по-добре да си легна и повече да не се разхождам, нито дори да стоя права. Болката е толкова ужасна, та почти мога да повярвам, че костите се чупят в мен. Явно нещо се е объркало, но никой не знае какво е то. Питат лекаря, но тъй като не може да ме докосва, нито да направи нещо повече от това да ме попита какво става според мен, не постигаме напредък. Аз съм тринайсетгодишна и дребна за възрастта си. Откъде да знам какво не е наред с бебето в тялото ми? Непрекъснато ме питат дали наистина усещането е, сякаш костите ми се чупят отвътре? А когато отговарям утвърдително, те се споглеждат, сякаш се опасяват, че сигурно е вярно. Но не мога да повярвам, че ще умра при раждане. Не мога да повярвам, че Бог ще си е дал целия този труд да ме изпрати тук в Уелс, с дете, което може би ще стане крал, в утробата ми, само за да допусне да умра още преди то да се роди.

Обсъждат дали да повикат майка ми, но тя е толкова далече, а пътищата са толкова опасни сега, че не може да дойде, а освен това тя няма по-добри познания от тях. Никой не знае какво не е наред с мен, но вече отбелязват, че съм прекалено млада и прекалено дребна изобщо да нося дете, което е твърде закъснял съвет и не ми е никаква утеха сега, когато съм толкова близо до раждането. Не съм се осмелила да попитам как всъщност ще излезе бебето от корема ми. Много се опасявам, че от мен се очаква да се разцепя като дребна шушулка за едро зърно грах, и съм сигурна, че тогава ще умра от загуба на кръв.

Мислех си, че болката от чакането е най-жестоката болка, която бих могла да понеса, но това беше само до нощта, когато се събуждам в агония, сякаш нещо в корема ми се надига и се преобръща в тялото ми. Изпищявам ужасено, двете жени скачат от сгъваемите си легла, а гувернантката ми пристига тичешком, също и прислужницата ми, и в един миг стаята се изпълва със свещи и с хора, които носят гореща вода и подпалки, и сред всичко това никой дори не поглежда към мен, макар че усещам как от мен внезапно се излива истински поток, и съм сигурна, че това е кръв, че ще кървя до смърт.

Те се спускат към мен и ми дават парче дърво, което да захапя, и благословен колан, който да завържа около надигащия се корем. Отец Уилям е изпратил от параклиса потира със Светото причастие, и те го поставят на молитвеното ми столче, за да мога да съсредоточа поглед върху тялото Господне. Трябва да призная, че сега, докато раждам, съм далеч по-малко впечатлена от разпъването на кръст. Наистина не е възможно нещо да боли по-силно от това. Скърбя за страданията на Нашия Господ, разбира се. Но ако Той беше пробвал едно тежко раждане, щеше да узнае що е болка.

Притискат ме на леглото, но ми позволяват да дърпам едно въже, когато започват болките. Припадам веднъж от мъчителната болка, а после ми дават силно питие, от което усещам замайване и ми прилошава, но нищо не може да ме освободи от менгемето, което е сграбчило утробата ми и ме разкъсва. Това продължава с часове, от зори до здрач, а после ги чувам как шептят помежду си, че раждането е започнало по-рано и отнема твърде много време. Една от акушерките ми казва, че съжалява, но ще трябва да ме подхвърлят с одеяло, за да накарат бебето да тръгне.