Филипа Грегъри - Червената кралица

Няма нищо освен тишина.

— Повелителко? — питам аз. — Владичице Мария?

Нищо. Тази тишина е наистина ужасна.

Въздишам.

— Какво би направила Жана? — питам се. — Ако трябваше да направи опасен избор? Какво би направила Жана? Ако аз бях Жана, с нейния кураж, какво щях да направя?

Уморено се изправям на крака. Приближавам се до гувернантката си и си доставям удоволствието да я разтърся, за да се събуди.

— Ставайте — казвам. — Чака ви работа. Заминаваме за замъка Пемброук.

Едмънд не се връща у дома. Уилям Хърбърт дори не поисква откуп за него, за наследника на името Тюдор и бащата на детето ми. В тези несигурни времена никой не може да каже колко струва Едмънд, а освен това, ми съобщават, че е болен. Държат го в замъка Кармартън, пленник на фамилията Хърбърт, и той не ми пише, тъй като няма какво да каже на една съпруга, която не е много повече от дете, а аз не му пиша, тъй като също нямам какво да му кажа.

Чакам, сама в замъка Пемброук, подготвяйки се за обсада, като не пускам никакви хора от града от страх, че пренасят болестта, знаейки, че може да се наложи да удържам този замък срещу враговете ни, без да знам откъде да повикам помощ, защото Джаспър е постоянно в движение. Имаме храна, имаме и оръжия, имаме и вода. Спя с ключа от подвижния мост и от подвижната решетка на крепостната врата под възглавницата си, но не мога да твърдя, че знам каква би трябвало да е следващата ми постъпка. Чакам съпругът ми да ми каже, но не получавам никаква вест от него. Чакам брат му да дойде. Иска ми се баща му да мине край замъка и да ме избави. Но сякаш съм се зазидала вътре и съм забравена. Моля се за напътствия от Богородица, която също се е сблъскала с тревожни времена, когато е чакала дете, но не се явява Свети Дух да оповести на света благата вест, че аз съм Божи съсъд. Изглежда за мен изобщо няма да има блага вест. Всъщност слугите, свещеникът и дори моята гувернантка са погълнати от собствените си неволи и тревоги, докато вестта за странния сън на краля и борбата за власт между неговата кралица и регента на страната предупреждава всеки негодник за възможността за лесна плячка, която може да натрупа в една страна без управници, и приятелите на Хърбърт в Уелс знаят, че Тюдорите бягат, че техният наследник е пленен, брат му — изчезнал, а съпругата му — съвсем сама в замъка Пемброук, поболяла се от страх.

После, през ноември, получавам писмо, адресирано до мен, до лейди Маргарет Тюдор, от моя девер Джаспър. Той ми пише за първи път през живота си, и аз отварям писмото с треперещи ръце. Той не хаби много думи.

С прискърбие Ви съобщавам, че Вашият съпруг, моят нежно обичан брат Едмънд, почина от чума. Удръжте замъка на всяка цена. Пристигам.

Посрещам Джаспър на портата на замъка, и веднага виждам колко е различен. Той е изгубил своя близнак, своя брат, голямата обич в живота си. Скача от коня си със същата гъвкавост, която притежаваше Едмънд, но сега по камъка отекват стъпките на само един чифт подковани ботуши. До края на живота си той ще се ослушва за стъпките на брат си и няма да чува нищо. Лицето му е мрачно, очите му — хлътнали от тъга. Той взема ръката ми, сякаш съм зряла жена, коленичи и вдига ръце, в молитвен жест, сякаш дава клетва за вярност.

— Аз изгубих брат си, а вие — своя съпруг — казва той. — Кълна ви се, че ако родите момче, ще се грижа за него като за свое. Ще го пазя с цената на живота си. Ще го защитавам. Ще го отведа до самия престол на Англия, в името на брат ми.

Очите му са пълни със сълзи, а на мен ми е изключително неудобно да виждам този едър, зрял мъж на колене пред себе си.

— Благодаря ви — казвам. В смущението си се оглеждам наоколо, но няма кой да ми каже как да повдигна Джаспър. Не знам какво се очаква от мен, какво трябва да кажа. Забелязвам, че не ми обещава нищо, ако родя момиче. Въздишам и сключвам ръце около неговите, както, изглежда, той иска да направя. Наистина, ако не беше Жана д'Арк, бих си помислила, че момичетата са напълно безполезни.

Усамотението ми започва в началото на месеца. Слагат капаци на прозорците на спалнята ми, за да не допускат вътре сивата зимна светлина. Не мога да си представя, че едно небе, което никога не е синьо и едно слънце, което никога не грее, могат да бъдат смятани за толкова разсейващи, та да се налага една жена, очакваща дете, да бъде оставена сред сенки, за да не ги вижда; но акушерката настоява да се потопя в тъмнина месец преди да е дошло времето ми за раждане, както повелява традицията, а Джаспър, пребледнял от тревога, казва, че трябва да се направи всичко, за да опазим бебето.