Филипа Грегъри - Пленница на короната

После ми казва, толкова сериозно, че не мога да се усъмня в него:

— Лейди Ан, на света няма нищо по-важно от рицарската чест. По-скоро бих умрял, отколкото да бъда опозорен.

Той язди дребното си шотландско конче, сякаш предвожда конница в атака; отчаяно копнее да бъде едър и силен като двамата си по-големи братя, отчаяно иска да е най-добрият от поверениците на баща ми. Разбирам това, тъй като знам какво е винаги да си на последно място в едно изпълнено със съперничества семейство. Но никога не казвам, че го разбирам — при неговата пламенна, докачлива северняшка гордост би му било ужасно неприятно да кажа, че го разбирам, толкова много, колкото би ми докривяло на мен, ако ми съчувстваше, задето съм по-малка от Изабел, задето съм невзрачна, а тя е красива, и задето съм момиче, а пък всички имат нужда от син и наследник. Има неща, които е по-добре никога да не бъдат изричани. Ричард и аз знаем, че мечтаем за велики неща, но също така сме наясно и че никой не трябва никога да узнава, че мечтаем за величие.

Седим с момчетата в училищната стая, и ги слушаме как им преподават гръцки, когато Маргарет идва с вестта, че веднага трябва да отидем при баща ни. Изабел и аз сме разтревожени. Баща ни никога не праща да ни повикат.

— Не мен?

Ричард пита Маргарет.

— Не вас, ваша светлост — отвръща тя.

Ричард се ухилва на Изабел.

— Само вие тогава — казва той, предполагайки, също като нас, че са ни хванали да правим нещо нередно. — Сигурно ще ви нашибат с камшик.

Обикновено, когато сме на Север, никой не се занимава с нас, и ние виждаме баща си и майка си само на вечеря. Баща ми има много работа. Допреди година трябваше да се бори да спечели на своя страна владетелите на останалите северни замъци, които поддържаха спящия крал. Когато майка ми пристига в северните си владения, тя е решена да оправи всичко, което се е объркало в нейно отсъствие. Ако почитаемият ми баща иска да ни види, тогава вероятно лошо ни се пише; но не мога да се сетя какво сме сбъркали.

Когато влизаме, баща ми се е настанил пред писалището си в големия си стол, великолепен като трон. Неговият писар слага листове пред него един след друг, а баща ми държи перодръжка в ръка и подписва всеки с едно «У» за «Уорик», най-важното от многобройните му имена. Друг писар, застанал до него, се навежда напред, със свещ в едната ръка и восък за печати в другата, и капва спретната локвичка червен восък върху документа, а баща ми притиска пръстена си, за да постави печат. Това е като магия, която превръща желанията му в реалност. Чакаме до вратата да ни забележи, и аз си мисля колко ли е прекрасно да си мъж, да поставяш подписа си под някоя заповед и да знаеш, че тя начаса ще бъде изпълнена. Бих разпращала заповеди по цял ден само заради насладата от това съзнание.

Когато писарят отнася книжата, баща ни вдига поглед, вижда ни, и ни повиква с пестелив жест. Пристъпваме напред и правим реверанс, както е редно, докато баща ми вдига ръка за благословия, а после избутва назад стола си и ни вика по-близо до масата, за да застанем пред него. Протяга ръка към мен и аз се приближавам, а той ме потупва по главата, както потупва коня си, Миднайт. Усещането не е особено приятно, защото той има тежка ръка, а аз нося шапчица, изплетена от твърди златни нишки, която той мачка с всяко потупване, но пък той не повиква Изабел да се приближи. Тя е принудена да стои смутено, гледайки двама ни, затова се обръщам към нея и се усмихвам, защото ръката на баща ни е върху главата ми, и аз съм тази, която се обляга на страничната облегалка на креслото му, сякаш се чувствам удобно там, а не съм разтревожена от тези знаци на неговото благоволение.

— Добри момичета ли сте, учите ли прилежно уроците си? — пита той рязко.

И двете кимаме. Безспорно сме добри момичета и учим всяка сутрин с личния си възпитател: учим логика в понеделник, граматика във вторник, реторика в сряда, френски и латински в четвъртък, и музика и танци в петък. Петък е най-хубавият ден от седмицата, разбира се. Момчетата си имат свой учител по гръцки, а освен това имат учител, който ги обучава да си служат с оръжие, да се дуелират и да въртят меч. Ричард се учи добре и се старае в упражненията с оръжие. Изабел е далеч по-напред от мен с учението, и ще се обучава с нашия възпитател само още година, докато навърши петнайсет. Тя казва, че главите на момичетата не могат да възприемат реториката и че когато я освободят от учебната стая, аз ще остана там сам-сама и няма да ме пуснат да изляза, докато не стигна до края на книгата с примерите. Представата за училищната стая без нея е толкова мрачна, че се питам дали смея да спомена това пред баща ми, и да помоля да ме освободят, докато дланта му е отпусната тежко на рамото ми и изглежда, че той храни топли чувства към мен. Вглеждам се в мрачното му лице и си помислям: по-добре не.