Филипа Грегъри: Бялата принцеса

— Знаеш ли, би трябвало аз да бъда крал — казва десетгодишният Едуард, като ме дърпа за ръкава. — Аз съм следващият, нали?

Обръщам се към него:

— Не, Теди — казвам кротко. — Не можеш да бъдеш крал. Вярно е, че си от династията Йорк, а някога чичо ти Ричард те посочи за свой наследник; но сега той е мъртъв, а новият крал ще бъде Хенри Тюдор — чувам как гласът ми потреперва, когато изричам „той е мъртъв“, поемам си дъх и опитвам отново. — Ричард е мъртъв, Едуард, знаеш това, нали? Разбираш ли, че крал Ричард е мъртъв? И сега ти никога няма да бъдеш негов наследник.

Той ме поглежда така безизразно, та си помислям, че не е разбрал нищичко, но после големите му лешникови очи се изпълват със сълзи, той се обръща и отново се залавя да преписва гръцката азбука върху плочата си. Взирам се за миг в кестенявата му глава и си помислям, че нямата му животинска скръб е точно като моята. Само че на мен ми е заповядано да говоря непрестанно, и да се усмихвам по цял ден.

— Той не може да разбере — казва ми Сесили, като говори с нисък глас, за да не може сестра му Маги да чуе. — Всички му го казахме, отново и отново. Твърде глупав е — отказва да повярва.

Хвърлям поглед към Маги, седнала кротко до брат си, за да му помага да оформи буквите, и си помислям, че сигурно съм глупава като Едуард, защото и аз не мога да го повярвам. Бях видяла Ричард да язди начело на непобедима армия, предвождана от най-изтъкнатите благородници на Англия; а после изведнъж ни донесоха вестта, че е бил победен, и че трима от верните му приятели са седели неподвижно на конете си и са го гледали как повежда отчаяна, гибелна атака, сякаш това бил някой слънчев ден на арената за турнири, сякаш те били зрители, а той — дързък ездач, а онова, което се случвало — игра, която можела да се развие по всякакъв начин и си струвала всякакви рискове.

Поклащам глава. Ако започна да си представям как препуска сам срещу враговете си, как препуска с моята ръкавица, пъхната в нагръдника до сърцето му, ще започна да плача; а майка ми е заповядала да се усмихвам.

— Значи отиваме в Лондон! — възкликвам, сякаш тази представа ме хвърля във възторг. — В кралския двор! И ще живеем с почитаемата ни майка отново в двореца Уестминстър, и пак ще бъдем заедно с по-малките ни сестри Катрин и Бриджет.

При тези думи двете сирачета на херцог Кларънс вдигат поглед:

— Но къде ще живеем Теди и аз? — пита Маги.

— Може би и вие ще живеете с нас — казвам весело. — Така предполагам.

— Ура! — провиква се радостно Ан, а Маги тихо казва на Едуард, че ще отидем в Лондон, и че той може да язди понито си през целия път от Йоркшър дотам, като малък рицар от кралската стража. През това време Сесили ме хваща за лакътя и ме дръпва настрани, впила пръсти в ръката ми.

— А ти? — пита тя. — Кралят ще се ожени ли за теб? Ще си затвори ли очите за онова, което си правила с Ричард? Ще бъде ли забравено всичко?

— Не знам — казвам, отдръпвайки се. — А що се отнася до всички нас, никой не е правил нищо с крал Ричард. Тъкмо ти, сестро, сигурно не си видяла нищо и няма да говориш за нищо. Колкото до Хенри, предполагам, че всички чакаме отговор на въпроса дали ще се ожени за мен или не. Но го знае единствено той. Или може би го знаят двама: той и онази стара вещица, майка му, която си мисли, че може да решава всичко.

Пътуването на юг е лесно в мекото септемврийско време, и аз казвам на ескорта ни, че няма нужда да бързаме. Слънчево и горещо е и пътуваме на кратки етапи, тъй като по-малките деца яздят понитата си и не издържат повече от три часа без почивка. Яздя странично коня си, дорестия ловен кон, който Ричард ми подари, за да мога да яздя редом с него, и се радвам, че съм на път, че напуснах неговия замък Шериф Хътън, където двамата искахме да създадем дворец, съперничещ си с Гринич, обърнах гръб на градините, в които се разхождахме заедно, на залата, в която танцувахме под акомпанимента на най-добрите музиканти, и параклиса, където той взе ръката ми и обеща, че ще се ожени за мен веднага щом се завърне от битката. С всеки ден се отдалечавам с по още малко от двореца и се надявам да забравя спомените си за него. Опитвам се да надбягам мечтите си, но почти мога да ги чуя, препускащи в ситен галоп като упорити призраци зад гърба ни.

Едуард е развълнуван от пътуването, наслаждава се на простора по Големия северен път, и се радва на хората, които се изсипват по протежение на целия път, за да видят онова, което е останало от кралската фамилия Йорк. Всеки път, когато малката ни процесия спре, хората наизлизат и ни благославят, докосвайки шапките си в знак на почит към Едуард като единствения останал наследник на Йорк, единственото момче на Йорк, макар че нашата династия е разгромена и хората са чули, че на престола има нов крал — уелсец, когото никой не познава, чужденец, пристигнал неканен от Бретан или от Франция, или някъде отвъд Тясното море. На Теди му е приятно да си представя, че е законният крал, който отива в Лондон да бъде коронясан. Той се кланя и маха с ръка, смъква шапката си и се усмихва, когато хората се изсипват от къщите си и вратите на дюкяните си, докато яздим през малките градове. Макар всеки ден да му казвам, че отиваме на коронацията на новия крал на Англия, той забравя това на мига, когато някой се провикне: „За Уорик! За Уорик!“