Филипа Грегъри - Бялата принцеса

За момент тя не казва нищо, а аз си спомням как Хенри винаги съзнаваше, че не изглежда като крал, че не е крал като баща ми, и как момчето, което Хенри наричаше Пъркин, винаги изглеждаше като принц.

— Освен това той никога не би могъл да бъде в безопасност, докато момчето беше живо — казва тя. — Макар че се опита да го държи близо до себе си. Дори когато момчето беше в Тауър, оплетено в лъжи, вкарано в капан благодарение на собствените си думи, из цялата страна имаше хора, които се заричаха да го спасят. Сега Англия е в наша власт; но Хенри е убеден, че никога няма да я удържим. Момчето не беше като Хенри. То имаше тази дарба — дарбата да вдъхва обич.

— А сега никога няма да бъдете в безопасност — повтарям собствените ѝ думи и съзнавам, че отмъщението ми към тях е именно това, което казвам сега на жената, заела мястото ми в покоите на кралицата и зад тази маса, точно както синът ѝ зае мястото на моя брат. — Англия не е във ваша власт — казвам аз. — Не владеете Англия, и никога няма да бъдете в безопасност, и никога няма да бъдете обичани.

Тя свежда глава, сякаш това е доживотна присъда, сякаш я заслужава.

— Ще отида да го видя — казвам, отивайки до свързващата врата към покоите му, входът за кралицата.

— Не може да влезете — тя пристъпва напред. — Той е прекалено зле, за да ви приеме.

Тръгвам напред, сякаш съм готова да мина право през нея.

— Аз съм негова съпруга — казвам спокойно. — Аз съм кралица на Англия. Искам да видя съпруга си. И вие няма да ме спрете.

За миг си помислям, че ще трябва да я изблъскам със сила, но в последния миг тя забелязва решителното ми изражение, отстъпва назад и ми позволява да отворя вратата и да вляза.

Той не е в преддверието, но вратата към спалнята му е отворена. Потропвам леко на нея и пристъпвам в стаята му. Той е край прозореца, чиито капаци са разтворени, за да може да вижда нощното небе. Загледал се е навън, макар отвън да няма нищо освен тъмнина и само няколко разпръснати звезди проблясват като разпилени пайети по небето. Той се оглежда, вижда ме да влизам, но не проговаря. Почти мога да почувствам болката в сърцето му, самотата му, ужасното му отчаяние.

— Трябва да се върнеш в двора — заявявам направо. — Хората ще говорят. Не можеш да стоиш скрит тук.

— Наричаш го криене? — пита той предизвикателно.

— Да — казвам без колебание.

— Толкова ли им липсвам? — пита той с унищожителен тон. — Толкова ли ме обичат? Копнеят да ме видят?

— Очакват да те видят — казвам. — Ти си кралят на Англия, трябва да те виждат на трона. Не мога да нося бремето на короната на Тюдорите сама.

— Не мислех, че ще бъде толкова трудно — казва той с такъв тон, сякаш прави небрежно някаква незначителна забележка.

— Да — съгласявам се. — И аз не мислех, че ще е толкова тежко.

Той опира глава на каменния свод на прозореца.

— Мислех си, че щом веднъж битката бъде спечелена, ще бъде лесно. Мислех си, че ще съм постигнал най-съкровеното си желание. Но — знаеш ли? — по-лошо е да бъдеш крал, отколкото претендент.

Той се обръща и ме поглежда за първи път от седмици.

— Мислиш ли, че постъпих грешно? — пита. — Беше ли грях да убия двамата?

— Да — казвам простичко. — И се страхувам, че ще трябва да платим цената.

— Мислиш, че ще видим сина си да умира, че нашият внук ще умре и родът ни ще свърши с кралица-дева? — пита той горчиво. — Е, поръчах да ми изготвят предсказание, и то от астролог, по-опитен от теб и онази вещица, майка ти. Казват, че ще живеем дълго и ще процъфтяваме. Всички ми казват това.

— Разбира се, че го казват — казвам убедено. — И не претендирам, че мога да предвиждам бъдещето. Но знам със сигурност, че винаги има цена, която трябва да се плати.

— Не мисля, че родът ни ще отмре — казва той, като се опитва да се усмихне. — Имаме трима сина. Трима здрави принцове: Артур, Хенри и Едмънд. За Артур чувам само добри неща, Хенри е умен, красив и силен, а Едмънд е здрав и расте добре, слава на Бога.

— Майка ми бе родила трима принцове — отвръщам. — И умря без наследник.

Той се прекръства.

— За Бога, Елизабет, не изричай подобно нещо. Как можеш да говориш такива неща?

— Някой уби братята ми — казвам. — И двамата умряха, без да могат да се сбогуват с майка си.

— Не са загинали от моята ръка! — изкрещява той. — Бях в изгнание, на мили оттук. Не съм поръчвал смъртта им! Не можеш да ме виниш!

— Ти имаше облага от смъртта им — излагам твърдо доводите си. — Ти наследи престола им. А освен това уби братовчед ми Теди. Дори майка ти не може да отрече това. И уби момчето, онова обаятелно момче, без друга причина освен това, че беше обичано.