Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Хенри не желае да вечеря в голямата зала на Уестминстър тази вечер, майка му се е отдала на молитва. В тяхно отсъствие аз трябва да вляза сама, начело на дамите си, с Катрин зад мен, облечена изцяло в черно, и Маргарет, облечена в тъмносиньо. Залата е притихнала, хората от собственото ни домакинство са мълчаливи и навъсени, сякаш ни е била отнета някаква радост, която никога няма да получим обратно.

Долавям в залата нещо различно, докато вървя покрай безмълвните придворни, и когато сядам и се оглеждам, виждам какво се е променило. Начинът, по който са седнали. Всяка вечер мъжете и жените от многобройното ни домакинство влизат да вечерят и сядат според старшинството и важността на положението си в двора, мъжете — в единия край на голямата зала, жените — в другия. Всяка маса побира около дузина сътрапезници, които споделят общите блюда, поставени на масата. Но тази вечер е различно; някои маси са препълнени, на други има празни места. Виждам, че са се събрали на групи, без да зачитат традицията или старшинството.

Онези, които се бяха сприятелили с момчето, онези, които принадлежаха към династията Йорк, които служеха на майка ми и баща ми или чиито бащи са служили на майка ми и баща ми, онези, които ме обичат, които обичат братовчедка ми Маргарет и не искат да забравят брат ѝ Теди — те са избрали да седнат заедно; и в голямата зала има много, много маси, на които те седят в пълно мълчание, сякаш са дали обет да не проговорят никога повече, и се оглеждат наоколо, без да казват нищо.

На другите маси седят онези, които взеха страната на Хенри. Много от тях са стари привърженици на Ланкастър, някои от тях са били в домакинството на майка му или са служили на други нейни близки, някои са дошли да се бият с него при Бозуърт, други, като моя полубрат Томас Грей или зет ми Томас Хауард, прекарват всеки ден от живота си, опитвайки се да демонстрират верността си към новата династия на Тюдорите. Опитват се да изглеждат както обикновено, навеждат се през полупразните маси, говорят неестествено високо, все намират какво да кажат.

Почти без усилие дворът се е разделил — на хора, които тази вечер са в траур, облечени в сиво или черно, или с тъмносини ленти, забодени на късите им жакети, или с тъмни ръкавици, и такива, които се опитват да разговарят шумно и бодро, да се държат така, сякаш нищо не се е случило.

Хенри би се ужасил, ако видеше колко многобройни са онези, които открито скърбят за династията Йорк. Но Хенри няма да види. Само аз знам, че той лежи по лице на леглото си, увит плътно в наметалото си, неспособен да отиде на вечеря, неспособен да яде, почти неспособен да диша заради спазъма от вина и ужас при мисълта за това, което е сторил, и което никога не може да бъде поправено.

Навън бурята още тътне, небесата се покриват с талази от тъмни облаци, изобщо няма луна. Придворните са неспокойни; няма усещане за победа, усещане, че се е затворила една глава от историята. Предполагаше се, че смъртта на двамата млади мъже ще осигури възцаряването на мир и покой. Вместо това всички сме обладани от усещането, че сме извършили нещо много нередно.

Поглеждам отсреща към масата, където винаги седят младите благородници от обкръжението на Хенри, очаквам поне те да пуснат някоя шега или да си правят както обикновено разни глупави номера, но те чакат поднасянето на вечерята в мълчание, с наведени глави, а когато я поднасят, започват да се хранят мълчаливо, сякаш в двора на Тюдорите вече няма никакъв повод за смях.

Тогава забелязвам нещо, което ме кара да хвърля поглед към служителя, който отговаря за поднасянето на вечерята, удивена, че той е допуснал такова нещо и сигурна, че ще го докладва. Начело на масата на младите благородници, където обикновено седеше момчето, са сложили чаша, нож и лъжица за него. Сложили са чиния за него, налели са вино, сякаш той ще дойде всеки момент. Посвоему, дръзко и предизвикателно, младите мъже показват верността си към един призрак, към един блян; изразяват обичта си към един принц, който — ако изобщо някога е бил тук — вече си е отишъл.

Хенри е болен, тежко болен. Поболява се, сякаш не може да понася ярката дневна светлина след бурята. Стои затворен в покоите си и само на най-доверените му слуги е позволено да влизат там, а те отказват да кажат на когото и да е какво му е. Хората шушукат, че е прихванал потната болест, че болестта, която донесе в Англия, най-сетне го е застигнала. Други хора твърдят, че той има някакъв израстък в корема, и сочат блюдата, които се връщат недокоснати от стаята му. Той не може да се храни, говори се, че е ужасно зле. Майка му го посещава всеки ден, седи при него по два часа всяка вечер. Поръчва на лекарите си да го посещават, а веднъж забелязвам един алхимик и един астролог да се изкачват крадешком по тайните стълби към покоите му. Тайно, защото е против закона да се допитваш до астролози или каквито и да било гадатели, но той поръчва да му изготвят хороскоп по звездите; казват му, че ще укрепне, че е бил в правото си да убие един враг, макар и слаб, беззащитен враг. Силата му е зависела от погубването на един младеж, поверен на грижите му, напълно редно е било да унищожи слабия. Напълно редно е било да погуби един зависим, безпомощен затворник.