Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Отивам да я прегърна, но тя се извръща от мен и прави реверанс.

— Позволете ми да отида в стаята си и да си измия лицето — казва. — Не мога да говоря за него. Непоносимо ми е да мисля за него. Смених името си, отрекох се от семейството си и го оставих зад гърба си. Вкопчих се в собствената си свобода, а него оставих тук, като птиче в клетка, като пойна птица в покрит кафез.

— Когато това свърши…

— Когато това свърши, ще стане още по-лошо! — възкликва тя разпалено. — През цялото това време чакаме кралят да се почувства в безопасност на трона си; но той никога не се чувства в безопасност. Когато това свърши, дори и да постигнем триумфална победа, кралят тепърва ще трябва да се изправи срещу шотландците. Може да се наложи да се изправи лице в лице с момчето. Враговете на краля идват един след друг, той не си създава приятелства, а се сдобива с нови врагове всяка година. Той никога няма да се почувства достатъчно в безопасност, за да освободи брат ми. Никога няма да е сигурен на трона си.

Затискам с длан треперещата ѝ уста.

— Тихо, Маги. Тихо. Знаеш, че не бива да говориш така.

Тя прави реверанс и излиза от покоите ми, а аз не я задържам. Знам, че говори само истината, и че с всички тези сражения, срещу зле въоръжените, отчаяни мъже от запада, войната на Север между шотландците и англичаните, събиращите се бунтовници в Ирландия, и предстоящият сблъсък между момчето и краля, ще ни донесат лято, изпълнено с кръвопролития, и есен на разплата, и никой не може да каже каква ще е крайната сметка, нито кой ще бъде съдникът или победителят.

Паниката започва призори. Чувам крясъците, с които се дават заповеди и тропота на тичащи крака, докато началникът на стражата свиква войските. Камбаната за тревога започва да звъни предупредително, а после всички камбани из Лондон и по-нататък, всички камбани на Англия започват да бият, вдигат тревога, за да съобщят, че корнуолците са пристигнали и сега не настояват данъците да бъдат опростени и вероломните съветници на краля — отпратени: сега настояват кралят да бъде свален от престола.

Лейди Маргарет, майката на краля, излиза от параклиса, примигвайки като уплашена кукумявка заради утринната светлина и глъчката в Тауър. Вижда ме на входа на Бялата кула и забързва през моравата към мен.

— Останете тук — казва тя рязко. — Наредено ви е да останете тук заради собствената ви безопасност. Хенри каза, че не бива да излизате. Вие и децата трябва да останете тук.

Тя се обръща към един от командирите на стражата, и осъзнавам, че е готова да даде заповед за ареста ми, ако дори за миг помисли, че се надявам да се измъкна.

— Да не сте полудяла? — внезапно питам горчиво. — Аз съм кралица на Англия, аз съм съпруга на краля и майка на Уелския принц! Разбира се, че ще остана тук, в родния си град, сред хората си. Каквото и да се случи, няма да си тръгна. Къде мислите, че ще отида? Не съм аз тази, която е прекарала живота си в изгнание! Не аз дойдох начело на армия, говореща чужд език! Аз съм родена и отгледана в Англия. Разбира се, че ще остана в Лондон. Това е моят народ, това е моята страна. Дори да вдигнат оръжие срещу мен, те си остават моят народ и моето място продължава да е тук!

Тя се поколебава пред неочаквания ми гняв.

— Не знам, не знам — казва. — Не се гневете, Елизабет. Само се опитвам да опазя всички ни. Вече не зная нищо. Къде са бунтовниците?

— Блекхийт — казвам кратко. — Но са изгубили много хора. Влезли в Кент и имало схватка.

— Ще отворят ли градските порти пред тях? — пита тя. И двете чуваме врявата по улиците. Тя се вкопчва в ръката ми. — Дали гражданите и тяхното опълчение ще ги пуснат в Лондон? Нима ще ни предадат?

— Не зная — казвам. — Да се качим на стените, където можем да виждаме какво става.

Всички — Нейна светлост, сестрите ми, Маги, Артур и по-малките деца, и аз — се качваме по тесните каменни стъпала до стените, заобикалящи Тауър. Взираме се на юг и изток, натам, където реката лъкатуши, изгубвайки се от поглед, и знаем, че недалеч оттук, само на седем мили, корнуолските бунтовници триумфално завземат Блекхийт, пред нашия дворец Гринич, и си устройват лагер.

— Някога майка ми стоеше тук — казвам на децата си. — Беше тук под обсада, точно в същото положение, а аз бях с нея, съвсем малко момиче.

— Беше ли изплашена? — пита ме шестгодишният Хенри.

Прегръщам го и се усмихвам, когато усещам как се отдръпва от мен. Изпълнен е с нетърпение да стои сам на краката си, иска да изглежда независим, готов за битка.