Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Лорд Добни е от Съмърсет — отбелязвам.

— Какво искаш да кажеш с това? — изкрещява Хенри в отчаянието си, а когато повишава тон, Мери трепва и надава жален вопъл. Стисвам по-здраво пълничкото ѝ телце и я залюлявам, пристъпвайки от крак на крак.

Не повишавам глас, за да не я разстроя и за да не разтревожа телохранителите на Хенри, които се строяват с мрачни лица.

— Искам само да кажа, че за него ще бъде трудно да поведе войска срещу земляците си — казвам. — Ще трябва да обстрелва съседите си. Цялото графство Съмърсет се присъедини към корнуолците, а той сигурно познава лорд Одли още от момчешките им години. Не намеквам, че ще ти измени, само искам да кажа, че той е от запада и със сигурност ще изпитва съчувствие към земляците си. Би трябвало да поставиш около него други хора. Къде са другите ти лордове? Неговите сродници и другари, които биха го задържали на твоя страна?

Хенри издава някакъв звук, почти стон от болка, и слага длан на шията на коня си, сякаш има нужда от опора.

— В Шотландия — прошепва той. — Изпратих на север почти всички, цялата армия и всичките си оръдия, и всичките си пари.

Замълчавам, съзнавайки опасността, в която се намираме. Всичките ми деца, включително и Артур, са в Тауър, докато бунтовниците напредват към Лондон, армията е прекалено далече, за да бъде повикана да се върне; ако малката войска на Хенри не успее да ги спре по пътя, ще бъдем обсадени.

— Бъди смел — казвам, макар че на самата мен ми призлява от страх. — Бъди смел, Хенри. Веднъж баща ми беше пленен, и веднъж беше прогонен от кралството си, а въпреки това беше велик крал на Англия и умря в кралското ложе.

Той ме поглежда мрачно.

— Изпратих в Шотландия Томас Хауард, графа на Съри. Той се би срещу мен при Бозуърт, и аз го държах затворен в Тауър в продължение на повече от три години. Мислиш ли, че това ще го е превърнало в мой приятел? Трябва да се надявам, че женитбата му със сестра ти го прави мой надежден съюзник. Ти ми казваш, че Добни е родом от Съмърсет и ще симпатизира на съседите си, когато те потеглят срещу мен. Дори не знаех това. Не познавам никого от тези мъже. Никой от тях не ме познава или обича. Баща ти никога не е бил сам като мен, в чужда земя. Оженил се е по любов, войниците му са го следвали възторжено. Винаги е имал хора, на които може да се довери.

Заемаме бойни позиции в Тауър, оръдията са изкарани навън, край тях горят постоянно огньове, гюлетата са струпани до топовете. Чуваме, че могъща бунтовническа армия, наброяваща може би цели двайсет хиляди, напредва към Лондон от Корнуол и набира сили по пътя. Това е армия, достатъчно голяма да превземе цялото кралство. Лорд Добни стига на юг навреме, за да блокира Големия западен път, и ние се надяваме, че ще ги принуди да се върнат, но той дори не успява да ги забави. Някои казват, че е наредил на войските си да разчистят пътя, и ги е оставил да минат.

Бунтовниците настъпват, наближавайки Лондон, нарастват по численост. Води ги лорд Одли, а знаем, че други благородници сигурно им изпращат оръжия, пари и войници. Не получавам никаква вест от Хенри, трябва да вярвам, че събира войниците, си, подготвя войска и се готви да потегли срещу тях. Нямам вест от него, а той не пише и на майка си, макар че тя прекарва дните си на колене в параклиса, който сияе денонощно в светлината на молитвените свещи, които е запалила за него.

Синът ми Артур, на сигурно място в Тауър при нас, идва при мен.

— Баща ми спрял ли е бунтовниците? — пита ме той.

— Сигурна съм, че е успял — казвам, макар да не съм.

В стаите си Едуард, братовчед ми, сигурно чува тропота на маршируващите, произнесените на висок глас заповеди, сменянето на стражите през четири часа. Маги, която се присъединява към мен, когато съпругът ѝ потегля с моя, е единствената от нас, на която е позволено да го вижда. Идва при мен с посърнало лице.

— Много е тих — е единственото, което казва. — Попита ме защо всички сме тук, знае, че всички сме тук в Тауър, и защо е толкова шумно. Когато казах, че към Лондон идват бунтовници чак от Корнуол, той каза… — тя млъква рязко и закрива устата си с длан.

— Какво? — питам. — Какво каза той?

— Каза, че няма кой знае каква причина някой да идва в Лондон, че това е много скучно място. Каза, че някой трябвало да им обясни колко пусто е в Лондон, и много самотно. Че е много, много самотно.

Ужасена съм.

— Маги, той да не си е загубил ума?

Тя поклаща глава.

— Не, сигурна съм, че не е така. Просто е бил сам толкова ужасно дълго, че почти е забравил как да говори. Той е като дете, което не е имало детство. Елизабет… аз го предадох. Предадох го толкова ужасно.